— Господарю, неприятно ми е да кажа на ваше величество една жестока истина, но настроението в Дофине далеч не е като настроението на Прованс и Лангедок. Планинците са бонапартисти, господарю.
— Няма що, той е бил добре осведомен — пошепна Луи XVIII. — А колко души има той със себе си?
— Господарю, не знам — рече министърът на полицията.
— Как не знаете! Мигар сте забравили да се осведомите за това? Наистина това не е много важно — добави той със съкрушителна усмивка.
— Господарю, не можах да се осведомя; телеграмата съобщаваше само за дебаркирането на императора и за поетия от него път.
— А как дойде до вас тази телеграма? — попита кралят.
Министърът наведе глава, силна червенина покри лицето му.
— По телеграфа, господарю — измънка той.
Луи XVIII пристъпи крачка напред и скръсти ръце на гърдите като Наполеон.
— Така — рече той, побледнял от гняв, — седем съюзни армии повалиха този човек; небесно чудо ме върна на престола на предците ми след двайсет и пет годишно изгнание, всички тези двайсет и пет години аз изучавах, изследвах, вниквах в хората и нещата в тази обещана ми Франция, та когато стигна целта на желанията си, силата, която държах в ръцете си, да избухне и да ме смаже!
— Господарю, това е съдба — пошепна министърът, чувствувайки, че такова бреме, леко за съдбата, е достатъчно да смаже един човек.
— Значи истина е тогава това, което казваха нашите врагове за нас: нищо не са научили, нищо не са забравили? Ако ме предадяха, както предадоха него, все още бих се утешил; но да бъда между хора, които издигнах на висока длъжност, които би трябвало да ме пазят повече от себе си, защото моето щастие е и тяхно — преди мене те не са били нищо, след мене няма да бъдат пак нищо, — и да загина безславно поради тяхната некадърност, поради тяхната глупост! Ах, да, господине, вие сте прав, това е съдба.
Министърът стоеше, смазан под това страшно проклятие.
Господин дьо Блакас изтриваше потта от челото си; Вилфор се усмихваше в душата си, защото чувствуваше, че значението му расте.
— Да паднеш — продължаваше Луи XVIII, който още с първия поглед беше измерил пропастта, над която се накланяше монархията, — да паднеш и да научиш падането си от телеграфа! О, бих предпочел да се изкача на ешафода като брат си Луи XVI, отколкото да сляза така по стълбите на Тюйлери, изпратен с насмешка… Вие не знаете, господине, какво значи да станеш за посмешище във Франция, а би трябвало да знаете.
— Господарю, господарю — пошепна министърът, — смилете се!…
— Приближете се, господин дьо Вилфор — продължи кралят, като се обърна към младия човек, който стоеше неподвижно по-назад и следеше хода на този разговор, дето се решаваше съдбата на едно кралство, — приближете се и кажете на господин министъра, че е могъл да знае предварително всичко, което не е знаел.
— Господарю, физически невъзможно е било да се предугадят плановете, които узурпаторът е криел от всички.
— Физически невъзможно! Ето една голяма дума; за нещастие има големи думи, както и големи хора, аз им зная цената. За един министър, който има цяла администрация, отделения, агенти, доносници, шпиони и секретни фондове един и половина милиона франка, физически невъзможно е да знае какво става на шейсет левги от бреговете на Франция. Е, хубаво, ето господинът, който не разполага с нито едно от тези средства, ето господинът, един обикновен съдия, знае повече, отколкото вие с цялата ваша полиция, и той би спасил короната ми, ако имаше като вас правото да се разпорежда с един телеграф.
Погледът на министъра на полицията се обърна с израз на дълбока омраза към Вилфор, който наведе глава със скромността на победител.
— Не казвам това за вас, Блакас продължи Луи XVIII, — защото, ако вие не сте открили нищо, поне сте достатъчно умен да постоянствувате във вашето съмнение: друг на ваше място щеше да сметне разкритието на господин Вилфор лишено от значение или дори внушено от користна подбуда.
Тези думи бяха намек за думите, които министърът на полицията беше изговорил с толкова увереност преди един час.
Вилфор разбра играта на краля. Друг щеше да се увлече може би от похвалата; но той се страхуваше да си спечели смъртен враг в лицето на министъра на полицията, макар да чувствуваше, че той е безвъзвратно изгубен. И наистина министърът, който при пълната си власт не беше съумял да предугади замисъла на Наполеон, можеше в гърчовете на своята агония да проникне в тайната на Вилфор; стигаше му само да разпита Дантес. Затова, вместо да го довърши, той се притече на помощ на министъра.