Отново причерня пред очите на Вилфор.
— Не, господарю — рече той, — отседнах в хотел „Мадрид“, на улица Турнон.
— Но не сте ли го видели?
— Господарю, аз отидох най-напред при господин херцог дьо Блакас.
— Но ще го видите поне?
— Не мисля, господарю.
— Ах, правилно — рече Луи XVIII и по усмивката му можеше да се разбере, че тези въпроси не са зададени без цел, — забравих, че вие сте в обтегнати отношения с господин Ноартие и че това е една нова жертва, принесена пред моя престол, за която аз ще ви възнаградя.
— Господарю, благоволението на ваше величество е награда, която надвишава толкова много всичките ми въжделения, че аз няма какво друго да моля от краля.
— Все едно, ние няма да ви забравим, господине, бъдете спокоен; а сега — кралят отбоде кръста на Почетния легион, който носеше обикновено на синия си фрак до кръста на св. Луи, над звездата на Кармелската Богородица и на св. Лазар, и го подаде на Вилфор, — а сега — рече той — вземете все пак този кръст.
— Господарю — рече Вилфор, — ваше величество бърка, този кръст е офицерски:
— Нищо — рече Луи XVIII, — вземете го, какъвто е: нямам време да избирам друг. Блакас, вие ще се погрижите да предадат грамотата на господин дьо Вилфор.
Очите на Вилфор се овлажниха от сълзи на горда радост; той пое кръста и го целуна.
— А сега — попита той — какви заповеди ще благоволи ваше величество да ми даде?
— Отпочинете си и помнете добре, че ако в Париж сте безсилен да ми служите, вие можете да ми бъдете извънредно полезен в Марсилия.
— Господарю — отговори Вилфор и се поклони, — след час аз ще напусна Париж.
— Вървете, господине — рече кралят, — и ако ви забравя (кралете имат къса памет), не се страхувайте да ми припомните за себе си… Господин бароне, наредете да повикат министъра на войната… Блакас, останете.
— Ах, господине — обърна се министърът на полицията към Вилфор на излизане от Тюйлери, — вие излязохте с чест от тази работа и вашето бъдеще е осигурено.
— Задълго ли? — пошепна Вилфор, като се поклони на министъра, чието поприще беше свършено, и потърси с очи кола, за да се върне в къщи.
Един фиакър12 минаваше по кея, Вилфор му махна с ръка, фиакърът се приближи; Вилфор даде адреса си и се отпусна в дъното на колата, унесен в честолюбивите си блянове. След десетина минути Вилфор беше у дома си; той поръча конете да бъдат готови след два часа и заповяда да му донесат обед.
Той вече сядаше на масата, когато прокънтя звънецът, дръпнат от някоя откровена и твърда ръка; камериерът отиде да отвори и Вилфор чу един глас да казва името му.
„Кой може да знае, че съм тук“ — попита се младият човек.
В този миг камериерът влезе.
— Какво има? — попита Вилфор. — Кой звъни? Кой ме търси?
— Един непознат, не иска да си каже името.
— Как, непознат и не иска да си каже името? А какво иска този непознат?
— Иска да говори с вас.
— С мене ли?
— Да.
— Той назова ли ме по име?
— Точно тъй.
— А как изглеждаше този непознат?
— Ами че, господине, той е човек на петдесетина години.
— Дребен? Едър?
— Почти на вашия ръст.
— Мургав или рус?
— Мургав, много мургав: черни очи, черни коси, черни вежди.
— А облечен — попита живо Вилфор, — как е облечен?
— Със син дълъг редингот, закопчан отгоре до долу; с лентата на Почетния легион.
— Той е — пошепна Вилфор и побледня.
— Ех, дявол да го вземе — рече, като се появи на вратата, човекът, чиито отличителни белези ние вече дадохме два пъти. — Ама церемонии; така ли в Марсилия синовете карат бащите си да чакат във вестибюла?
— Тате! — извика Вилфор. — Значи не съм се излъгал… така си мислех, че сте вие.
— Тогава, ако си мислил, че съм аз — подзе новодошлият, като сложи бастуна си в ъгъла, а шапката си на един стол, — позволи ми да ти кажа, мили ми Жерар, че съвсем не е любезно от твоя страна да ме караш да чакам така.
— Оставете ни, Жермен — рече Вилфор.
Слугата излезе, явно учуден.
(обратно)XII. БАЩА И СИН
Господин Ноартие — защото действително беше той — изпрати с очи лакея, докато се затвори зад него вратата; после, страхувайки се сигурно лакеят да не подслушва от вестибюла, той отново отвори: предпазливостта не беше излишна и бързината, с която Жермен се дръпна, показа, че не се е отървал от греха, който е погубил нашите праотци. Господин Ноартие се погрижи тогава да затвори сам вратата на вестибюла, затвори вратата на спалнята, бутна резето и се върна да подаде ръка на Вилфор, който следеше всички тези движения с изненада, от която не беше се съвзел още.