— Но, тате, пазете се, нашата отплата ще бъде страшна, когато ни дойде редът.
— Не ви разбирам.
— Вие разчитате на връщането на узурпатора?
— Признавам.
— Вие се лъжете, тате, той няма да направи и десет левги във вътрешността на Франция и вече ще го погнат, ще го обиколят, ще го хванат като див звяр.
— Драги ми приятелю, императорът е сега на път за Гренобъл, на 10 или на 12 той ще бъде в Лион, а на 20 или 25 — в Париж.
— Населението ще се вдигне…
— За да го посрещне.
— Той има със себе си шепа хора, а срещу него ще изпратят армии.
— Които ще го съпроводят триумфално до столицата. Наистина, мили ми Жерар, вие сте още дете; мислите се за добре осведомен, защото някакъв телеграф три дни след дебаркирането ви съобщава: „Узурпаторът дебаркира в Кан с няколко души; пратена е подире му потеря“. Но къде е той, какво прави — вие не знаете; преследват го — ето всичко, което знаете. И така ще го преследват чак до Париж, без да гръмне пушка.
— Гренобъл и Лион са роялистки градове и ще издигнат на пътя му непреодолима преграда.
— Гренобъл ще му отвори възторжено портите си, целият Лион ще излезе да го посрещне. Вярвайте ми, ние сме също тъй добре осведомени като вас и нашата полиция не пада по-долу от вашата; искате ли доказателство? Вие искахте да скриете от мене пътуването си, а аз научих за вашето пристигане половин час след като сте минали бариерата; вие сте дали адреса си само на кочияша на пощенската кола, а аз знам вашия адрес и доказателство за това е, че пристигам при вас тъкмо когато се каните да седнете на трапезата; затова позвънете и поискайте още един прибор; ще обядваме заедно.
— Действително — отговори Вилфор, като погледна баща си с учудване, — действително вие ми изглеждате добре осведомен.
— Ех, бога ми, работата е съвсем проста; вие, които държите властта, имате само средствата, които могат да се купят с пари; ние, които очакваме властта, имаме средствата, които ни дава предаността.
— Предаността ли? — повтори Вилфор през смях.
— Да, предаността; така наричат учтиво честолюбието, което храни надежди за бъдещето.
И бащата на Вилфор протегна ръка към звънеца, за да повика слугата, когото синът не повикваше. Вилфор му задържа ръката.
— Почакайте, тате — рече младият човек, — още една дума.
— Кажете.
— Колкото и лоша да е кралската полиция, тя все пак знае нещо страшно.
— Какво?
— Белезите на човека, който се представил сутринта на генерал Кенел в деня, когато той изчезнал.
— Аха, знае ли това тя, тази добра полиция? И какви са тези белези?
— Мургава кожа, коси, бакенбарди и очи — черни, син редингот, закопчан до брадичката, офицерска лента на Почетния легион на илика, широкопола шапка и тръстиков бастун.
— Значи тя знае това — рече Ноартие. — И защо в такъв случай не е турила ръка на този човек?
— Защото го е загубила от очи вчера или завчера на ъгъла на улица Кок Ерон.
— Нали ви казах, че вашата полиция е глупава.
— Но тя всяка минута може да го намери.
— Да — рече Ноартие, като гледаше безгрижно наоколо, — да, ако този човек не е предупреден, но той е предупреден; и — добави той с усмивка — ще промени лицето и дрехите си.
При тези думи той стана, свали редингота и връзката си, приближи се до една маса, на която бяха наредени всички тоалетни принадлежности от несесера на сина му, взе бръснача, насапуниса си лицето и със съвсем твърда ръка обръсна бакенбардите, които даваха толкова ценни улики на полицията.
Вилфор го гледаше, с ужас, нелишен от възхищение.
След като обръсна бакенбардите си, Ноартие промени прическата си; вместо черната си връзка взе една цветна, която лежеше отгоре в един отворен куфар; вместо синия си редингот с копчета облече един кестеняв и отворен редингот на Вилфор; премери пред огледалото шапката на младия човек със завити нагоре краища и останал доволен от нея, той не взе тръстиковия бастун в ъгъла зад камината, дето беше го сложил, а вместо него в нервната му ръка изсвири една бамбукова жилава пръчица, с която елегантният помощник прокурор придаваше на походката си онази непринуденост, която беше едно от главните му качества.