— Е как — рече той, като се обърна към изумения си син, когато промяната беше извършена пред очите му, — е как, мислиш ли, че твоята полиция ще ме познае сега?
— Не, тате — измънка Вилфор, — надявам се поне.
— Сега, драги ми Жерар — продължи Ноартие, — аз се осланям на твоето благоразумие, ти ще се погрижиш да скриеш всички тези неща, които ти оставям.
— О, бъдете спокоен, тате — рече Вилфор.
— Така, така! И сега мисля, че си прав и че може би наистина си ми спасил живота; но бъди спокоен, аз ще ти се отплатя скоро.
Вилфор поклати глава.
— Не вярваш ли?
— Надявам се поне, че грешите.
— Ще видиш ли пак краля?
— Може би.
— Искаш ли да минеш в очите му за пророк?
— Пророците, които предсказват нещастие, не са добре посрещани в двореца, тате.
— Да, рано или късно им отдават заслуженото; и предположи, че дойде втора реставрация, тогава ще минеш за велик човек.
— А какво да кажа на краля?
— Кажи му това: „Господарю, лъжат ви за настроенията във Франция, за отношението на градовете, за духа на армията; оня, когото в Париж вие наричате корсикански людоед, когото наричат още узурпатор в Невер, се нарича вече Бонапарт в Лион и император в Гренобъл. Вие смятате, че го преследват, че той бяга; а той шествува, бърз като орела, който той ни възвръща. Вие мислите, че войниците му мрат от глад, че са смазани от умора, готови да се разбягат, а те растат като търкаляща се снежна топка. Господарю, заминете; оставете Франция на истинския й владетел, който не я е купил, а завоювал; заминете, господарю, не защото се излагате на някаква опасност, вашият противник е достатъчно силен, за да прояви милост, но защото за един внук на свети Луи би било унизително да дължи живота си на победителя на Арколе, Маренго и Аустерлиц.“ Кажи му това, Жерар; или по-скоро не му казвай нищо; скрий пътуването си; не се хвали с това, което си дошъл да правиш и което си направил в Париж; вземи отново пощенската кола; и ако си препускал насам, на връщане лети; върни се в Марсилия нощем; влез в дома си през някоя задна врата и остани там кротък, смирен, скрит, главно безобиден, защото този път, кълна ти се, ние ще действуваме като силни хора, които знаят враговете си. Тръгнете, синко, тръгнете, мили ми Жерар, и в награда, загдето се подчинявате на бащините си заповеди или, ако предпочитате, загдето уважавате съветите на един приятел, ние ще ви задържим на вашия пост. Това ще ви позволи — добави Ноартие с усмивка — да ме спасите втори път, ако политическата люлка ви издигне един ден отново горе, а мене ме свали долу. Сбогом, мили ми Жерар; при следващото си дохождане отседнете у мене.
И Ноартие излезе с онова спокойствие, което не го напусна нито миг в продължение на този нелек разговор.
Вилфор, бледен и развълнуван, изтича на прозореца, открехна завесата и видя как баща му минава, спокоен и невъзмутим, между двама-трима подозрителни хора, дебнещи по края на тротоара и на ъгъла на улицата, сигурно за да задържат човека с черните бакенбарди, синия редингот и широкополата шапка.
Вилфор остана така прав и запъхтян, докато баща му изчезна на кръстопътя Бюси. Тогава той се спусна към оставените от него неща, пъхна на дъното на куфара си черната връзка и синия редингот, смачка шапката и я мушна в долната част на един шкаф, счупи на три тръстиковия бастун и го хвърли в огъня, сложи си пътническия каскет, повика своя камериер, забрани му с поглед да задава въпроси, уреди сметката си в хотела, скочи в колата, която го чакаше запрегната, научи в Лион, че Бонапарт е влязъл вече в Гренобъл, и сред вълнението, което цареше по целия път, стигна в Марсилия, обхванат от всички страхове, които нахлуват в сърцето на човека заедно с честолюбието и първите успехи.
(обратно)XIII. СТОТЕ ДНИ
Господин Ноартие излезе добър пророк и събитията се развиха бързо, както беше предсказал. Всекиму е известно това връщане от остров Елба, връщане странно, невероятно, безпримерно в миналото и вероятно неповторимо в бъдещето.
Луи XVIII направи само слаб опит да отбие този жесток удар: недоверието му към хората му отнемаше доверието и в събитията. Едва възстановената от него кралска или по-скоро монархическа власт се разклати върху още несигурната си основа и при първия знак на императора се сгромоляса цялата тази сграда, нестройна смесица от стари предразсъдъци и нови идеи. Поради това признателността, която Вилфор получи от своя крал, беше не само безполезна за момента, но дори опасна и той има благоразумието да не показва никому офицерския кръст на Почетния легион, макар господин дьо Блакас да беше заповядал грижливо да му изпратят грамотата, както му беше наредил кралят.