Вилфор направи голямо усилие над себе си.
— Как се казва този човек? — попита той. — Бъдете добър да ми кажете името му.
— Едмон Дантес.
Очевидно на Вилфор би било по-приятно да изложи гърдите си на куршумите на своя противник при дуел от двайсет и пет крачки, отколкото да чуе това име, направо подхвърлено в лицето му; ала окото му не мигна.
„Така че — рече си Вилфор — няма да могат да ме обвинят, че съм арестувал този млад човек по чисто лични съображения.“
— Дантес ли? — повтори той. — Едмон Дантес, казвате вие?
— Да господине.
Вилфор отвори тогава един дебел регистър, сложен на съседната етажерка, притича до една маса, от масата мина към досиетата и като се обърна към корабовладелеца, попита го с най-естествен глас:
— Сигурен ли сте, че не се лъжете?
Ако Морел беше по-досетлив или по-добре осведомен върху това дело, би се поучудил, че помощникът на кралския прокурор го удостоява с отговор по тези напълно чужди на неговата служба въпроси; и би се запитал защо Вилфор не го отпрати към арестантските списъци, към управителите на затвори, към префекта на департамента. Но Морел, търсейки напразно уплаха във Вилфор, видя у него, след като не намери никаква уплаха, само благосклонност: Вилфор беше пресметнал вярно.
— Не, господине — рече Морел, — не се лъжа; пък и познавам клетия момък от десет години, а той е на служба у мене от четири. Аз дойдох преди шест седмици, спомняте ли си, да ви помоля да бъдете милостив, както идвам днес да ви моля да бъдете справедлив към клетия момък; вие ме приехте дори доста лошо и ми отговорихте с неудоволствие. Роялистите бяха по това време сурови към бонапартистите!
— Господине — отговори Вилфор, като отби удара с присъщата му сръчност и хладнокръвие, — аз бях роялист, когато смятах Бурбоните не само за законни наследници на престола, но и за избраници на нацията; но чудесното връщане, на което ние сме свидетели, ми показа, че съм се лъгал. Геният на Наполеон победи: само обичаният монарх е законен монарх.
— Чудесно! — извика Морел със своята простодушна откровеност. — Вие ми доставяте удоволствие, като говорите така, и аз виждам в това добро предзнаменование за съдбата на Едмон.
— Почакайте — подзе Вилфор, като прелистваше един нов регистър, — сещам се: моряк, нали, женеше се за една каталанка? Да, да; ох, спомням си сега: работата му беше много тежка.
— Как така?
— Вие знаете, че когато излезе от мене, той беше отведен в затвора на съдебната палата.
— Да, а после?
— После писах рапорт в Париж; изпратих книжата, намерени у него. Това беше мой дълг, какво да се прави… и седмица след арестуването му откараха затворника.
— Откараха го — извика Морел. — Но какво са направили с клетия момък?
— Успокойте се. Сигурно са го отвели във Фенестрел, в Пинйерол, на островите св. Маргарита или, както се казва в администрацията — заточили са го; и една хубава заран той ще се върне при вас и ще поеме командуването на своя кораб.
— Да се върне, когато пожелае, мястото ще му бъде запазено. Но защо не се е върнал досега? Струва ми се, че първата грижа на бонапартисткото правосъдие би трябвало да бъде освобождаването на онези, които е хвърлило в затвора кралското правосъдие.
— Не бързайте да обвинявате, драги господин Морел — отговори Вилфор, — трябва във всичко да се процедира законно. Заповедта за затварянето му е дошла отгоре, отгоре трябва да дойде и заповедта за освобождението му. А Наполеон се е върнал едва от две седмици; надали са изпратени и писмата за освобождението.
— Но няма ли възможност — попита Морел — да ускорим формалностите сега, когато сме възтържествували? Аз имам някои приятели, известно влияние; мога да издействувам отменяването на присъдата.
— Не е имало присъда.
— Но вписването в арестантските списъци тогава?
— За политическите дела няма арестантски списъци; понякога правителствата са заинтересувани в това някой човек да изчезне безследно: арестантските списъци биха подпомогнали издирванията.
— Така е било може би при Бурбоните, но сега…
— Така е във всички времена, драги господин Морел; правителствата се сменят и си приличат: изправителната машина, сглобена при Луи XIV, работи и до ден днешен, няма само Бастилията. Императорът е спазвал затворническия правилник по-строго дори от великия крал; и броят на затворниците, за които няма и следа в регистрите, е грамаден.
Такова благоволение би заблудило и най-голямата увереност, а Морел нямаше и подозрения.