— Но кажете най-сетне, господин дьо Вилфор — рече той, — какъв съвет ще ми дадете, за да ускоря връщането на клетия Дантес?
— Един единствен, господине: подайте молба до министъра на правосъдието.
— Ох, господин дьо Вилфор, нали знаем какво значат молбите: министърът получава двеста дневно, а не прочита и четири.
— Да рече Вилфор, — но той ще прочете молбата, изпратена от мене, с моя препоръка и изхождаща направо от мене.
— И вие ще се наемете ли да изпратите тази молба?
— С най-голямо удоволствие. Дантес е могъл да бъде по-рано виновен; но днес той е невинен и мой дълг е да му върна свободата, както беше мой дълг да заповядам да го хвърлят в затвора.
Вилфор предотвратяваше по такъв начин опасността от едно малко вероятно, но все пак възможно разследване, което би го погубило безвъзвратно.
— А как трябва да се пише до министъра?
— Седнете тук, господин Морел — рече Вилфор, като му отстъпи мястото си, — ще ви продиктувам.
— Ще бъдете ли така добър?
— Разбира се. Да не губим време, ние и без това изгубихме доста.
— Да, господине, нека си спомним, че клетият момък чака, страда и може би се отчайва.
Вилфор потрепера при мисълта за този затворник, който го проклинаше в мълчанието и тъмнината; но той беше отишъл много далеч, за да отстъпва; Дантес трябваше да бъде смазан между колелата на честолюбието му.
— Готов съм — рече корабовладелецът, седнал в креслото на Вилфор, с перо в ръка.
Тогава Вилфор продиктува едно заявление, в което с най-добри намерения, не бива да се съмняваме в това, преувеличаваше патриотизма на Дантес и услугите, оказани от него на бонапартистката кауза; в това заявление Дантес беше представен като един от най-разпалените дейци за връщането на Наполеон; очевидно като видеше такъв документ, министърът щеше да възстанови справедливостта, ако това не беше вече направено.
Когато молбата беше написана, Вилфор я прочете на глас.
— Туйто — рече той, — а сега осланяйте се на мене.
— А ще тръгне ли молбата веднага?
— Още днес.
— С вашата препоръка?
— Най-добрата ми препоръка, господин Морел, ще е да удостоверя истинността на всичко, което казвате в това заявление.
И Вилфор седна в креслото си и добави своето удостоверяване в едно ъгълче на молбата.
— Сега какво трябва да правя? — попита Морел.
— Да чакате — подзе Вилфор. — Аз отговарям за всичко.
Това уверение върна на Морел надеждата; той излезе от стаята на помощника на кралския прокурор, очарован от него, и отиде да съобщи на стария Дантес, че скоро ще види пак сина си.
Вместо да изпрати заявлението в Париж, Вилфор грижливо го запази у себе си; то можеше да спаси сега Дантес, но заедно с това можеше да бъде гибелно в бъдеще, ако се предположеше онова, което положението на Европа и обратът на събитията позволяваха вече да се предполага, сиреч втора реставрация.
И тъй, Дантес остана затворник; изгубен дълбоко в своето подземие, той не чу страшния шум от падането на Луи XVIII и още по-страхотния грохот от сгромолясването на империята.
Но Вилфор следеше зорко всичко, вслушваше се внимателно във всичко. Два пъти през това кратко възвръщане на империята, наречено Стоте дни, Морел подновяваше атаката, настояваше за освобождението на Дантес и всеки път Вилфор го успокояваше с обещания и надежди; най-сетне дойде Ватерло. Морел не се вестна вече при Вилфор. Корабовладелецът беше направил за младия си приятел всичко, което беше възможно за един човек; да прави нови опити при тази втора реставрация значеше безполезно да се изложи.
Луи XVIII се възкачи отново на престола, Вилфор, за когото Марсилия беше изпълнена със спомени които гризяха съвестта му, си издействува вакантната длъжност кралски прокурор в Тулуза; две седмици след като се настани на новото си местожителство, той се ожени за госпожица Рене дьо Сен Меран, чийто баща се ползуваше сега в двореца с още по-голяма милост.
Ето как Дантес през Стоте дни и след Ватерло остана в затвора, забравен, ако не от хората, то поне от бога.
Данглар разбра какъв удар беше нанесъл на Дантес, когато видя завръщането на Наполеон във Франция: доносът му беше улучил в целта и както всички хора, надарени с известна склонност към престъплението и средна умствена способност в обикновения живот, той нарече това странно съвпадение повеля на провидението.
Но когато Наполеон се върна в Париж и неговият глас прокънтя отново, властен и могъщ, Данглар се уплаши; той чакаше всеки миг да се яви пред него Дантес, Дантес, узнал всичко, изпълнен със закани и готов на всяко отмъщение; тогава той изяви пред господин Морел желанието да напусне морската служба и помоли да го препоръча на един испански търговец, при когото постъпи писар към края на март, тоест десет-дванайсет дни след връщането на Наполеон в Тюйлери; той замина за Мадрид и никой не чу вече за него.