Фернан не разбра нищо. Нямаше го Дантес и това беше всичко, което му беше необходимо. Какво беше станало с Дантес, той не пожела и да узнае. Само че през цялото това време той правеше всички усилия, от една страна, да заблуди Мерседес върху причините за отсъствието на Дантес, от друга — да обмисли планове как да се изсели и да я отвлече; понякога — и това бяха най-мрачните часове от живота му — той сядаше на върха на нос Фаро, на това място, откъдето се виждаха едновременно Марсилия и каталанското селце, и гледаше, тъжен и неподвижен като хищна птица, дали не се връща по един от тези два пътя хубавият момък с волна походка и вдигната глава, който беше станал сега за него вестител на сурово отмъщение. Тогава Фернан взе решение да пръсне главата на Дантес с един куршум, а после да убие себе си, за да украси, както си казваше сам, убийството. Но Фернан се лъжеше: той нямаше да се убие никога, защото все още се надяваше.
В това време сред много вълнения империята свика последния набор войници и всички мъже, годни да носят оръжие, се устремиха при гърмовния глас на императора извън пределите на Франция. Фернан тръгна заедно с всички; той напусна колибата си и Мерседес, разяждан от тази тъмна и страшна мисъл, че може би след него ще се върне неговият съперник и ще се ожени за онази, която обича.
Ако някога Фернан е бил близо до самоубийство, това беше сега при раздялата с Мерседес.
Участието му към Мерседес, престореното му съчувствие към злочестината й, усърдието, с което предугаждаше и най-малките й желания, бяха произвели въздействието, което произвеждат винаги върху великодушните сърца външните прояви на преданост: Мерседес обичаше винаги Фернан като приятел; нейното приятелство се увеличи с едно ново чувство — благодарността.
— Братко — рече му тя, като привързваше раницата на раменете на каталанеца, — братко мой, единствени мой приятелю, пазете се, не ме оставяйте сама на тоя свят, гдето плача и ще бъда сама, когато няма да ви има.
Тези думи, казани при раздялата, вдъхнаха надежда у Фернан. Ако Дантес не се върнеше, Мерседес можеше един ден да бъде негова.
Мерседес остана сама на тази гола земя, която никога не й се беше струвала така безплодна, пред безкрайното море на хоризонта. Цялата в сълзи, като онази луда, чиято тъжна повест се разправя, тя скиташе непрестанно около каталанското селце; понякога се спираше под палещото южно слънце — права, неподвижна, няма като статуя, и гледаше Марсилия; понякога сядаше на брега, заслушана в стенанието на морето, вечно като нейната скръб, и неспирно се питаше не е ли по-добре да се понаведе напред, да падне, повлечена от собствената си тежест, да разтвори бездната и да потъне в нея, отколкото да страда жестоко в безнадеждно очакване.
Не липсата на смелост възпря Мерседес от това намерение, а религията й дойде на помощ и я спаси от самоубийство.
Кадрус беше повикан във войската, както Фернан; само че той беше осем години по-стар от каталанеца и беше женен и затова остана с третия набор и беше изпратен за охрана на крайбрежието.
Старият Дантес, който живееше само с надежда, изгуби и нея с падането на императора.
Пет месеца след раздялата със сина си, почти в същия час, в който Едмон беше арестуван, той издъхна в ръцете на Мерседес.
Господин Морел пое всички разноски по погребението му и изплати дребните дългове, направени от стареца през време на болестта му.
В тази постъпка имаше не само човеколюбие, но и смелост. Целият юг беше пламнал и да подпомагаш, дори на смъртния му одър, бащата на един такъв опасен бонапартист като Дантес беше престъпление.
(обратно)XIV. БЕСНИЯТ ЗАТВОРНИК И ЛУДИЯТ ЗАТВОРНИК
Около една година след завръщането на Луи XVIII главният инспектор на затворите предприе обиколка.
Дантес чу от дъното на своята подземна килия търкалянето и скърцането, с които се придружаваха приготовленията, горе много шумно, но долу различими само за ухото на затворника, свикнал да слуша в нощната тишина как паякът плете паяжината си и как от време на време пада капката вода, която се е набирала цял час на тавана на подземието.
Той се досети, че нещо необикновено става с живите: той обитаваше от толкова време един гроб, че можеше да се смята за умрял.
Инспекторът посещаваше поред стаите, килиите и подземните карцери. Разпитани бяха много затворници измежду онези, които с кротостта и глупостта си бяха спечелили благосклонността на управлението; инспекторът ги подпита как ги хранят и какви оплаквания има да направят.