Всички в един глас отговориха, че храната е отвратителна и че искат да бъдат освободени.
Тогава инспекторът ги попита няма ли да му кажат още нещо.
Те поклатиха глава. Какво друго благо могат да искат затворниците освен свободата?
Инспекторът се обърна усмихнат и рече на управителя:
— Не разбирам защо ни карат да правим тези безполезни обиколки. Който е видял един затвор, видял е сто, който е изслушал един затворник, изслушал е хиляда; навсякъде все същото хранят ги зле и те са невинни. Имате ли и други?
— Да, имаме и опасни или луди затворници, които държим в подземието.
— Добре рече инспекторът с вид на дълбока умора, — нека изпълним дълга си докрай; да слезем в подземията.
— Почакайте рече управителят, — да вземем поне още двама души, затворниците извършват понякога безполезни отчаяни постъпки дори само от отвращение към живота и желание да бъдат осъдени на смърт; можете да станете жертва на такава постъпка.
— Тогава вземете предпазни мерки — рече инспекторът.
Повикаха двама войници и всички почнаха да слизат по такава зловонна, мръсна и плесенясала стълба, че само преминаването през подобно място беше тягостно едновременно за зрението, обонянието и дишането.
— О, дявол да го вземе — възкликна инспекторът, като се спря, — кой може да живее тук?
— Един от най-опасните съзаклятници и както ни предупредиха, човек способен на всичко.
— Сам ли е?
— Разбира се.
— От колко време е тук?
— Приблизително от една година.
— И е поставен в това подземие още от началото?
— Не, а след като поиска да убие тъмничаря, който му носи храна.
— Поискал да убие тъмничаря ли?
— Да, господине, ето този същия, който ни свети, вярно ли е, Антоане? — попита управителят.
— Той поиска да ме убие все пак — отвърна тъмничарят.
— Виж ти, но тогава луд ли е този човек?
— По-лошо — рече ключарят, — той е демон.
— Желаете ли да се оплачем от него? — попита инспекторът управителя.
— Безполезно е, той и така е достатъчно наказан; впрочем той сега е близо до лудост и ние знаем от наблюдения, че преди да изтече година, той ще се умопобърка напълно.
— Бога ми, толкова по-добре за него — рече инспекторът, — щом полудее съвсем, ще страда по-малко.
Този инспектор, както виждаме, беше човеколюбив и достоен за филантропичната си длъжност.
— Имате право — рече управителят — и вашето разсъждение показва, че сте проучили дълбоко въпроса. Така тук у нас в една подземна килия, отделена от тази само с двайсетина стъпки, където се слиза по друга стълба, има един стар абат, някогашен водач на партия в Италия; той е тук от 1811 година и се побърка в края на 1813; оттогава не можеш да го познаеш физически: преди плачеше, сега се смее; преди слабееше, сега пълнее. Не желаете ли да го видите вместо този; лудостта му е по-забавна и никак няма да ви опечали.
— Ще видя и единия, и другия отговори инспекторът, — трябва да вършим работата си добросъвестно.
Инспекторът обхождаше за първи път затворите и искаше да се отличи пред началството.
— Да влезем тогава най-напред при този — добави той.
— На драго сърце — отвърна управителят.
По негов знак тъмничарят отвори вратата.
Зачул скърцането на тежките резета и писъка на ръждясалите панти, които се завъртяха на осите си, Дантес, който беше клекнал в един ъгъл на килията си и ловеше с неизразима радост тънкия лъч светлина, проникнал през едно тясно решетчесто прозорче, вдигна глава. Щом видя непознатия човек, осветен от факлите на двамата тъмничари, на който управителят говореше с шапка в ръка, придружен от двама войници, Дантес разбра какво става и виждайки най-сетне случай да се обърне с молба към едно висше началство, скочи напред и притисна умолително една към друга длани.
Войниците кръстосаха веднага щикове, помислили, че затворникът се спуща към инспектора с лоши помисли.
Инспекторът сам се отдръпна една крачка.
Дантес разбра, че са го представили за опасен човек.
Тогава той събра в погледа си всичкото благодушие и смирение, които можеха да се съдържат в едно човешко сърце, и като се изразяваше с някакво благочестиво красноречие, което учуди присъствуващите, се помъчи да трогне душата на своя посетител.
Инспекторът изслуша речта на Дантес докрай; после се обърна към управителя.
— Тоя ще свърши с набожност — рече полугласно той, — още сега е склонен към по-кротки чувства. Вижте, страхът му въздействува: той отстъпи пред щиковете; а един луд не отстъпва пред нищо; по този въпрос аз съм направил много любопитни наблюдения в Шарантон.