После се обърна към затворника:
— Накъсо, какво искате?
— Аз искам да знам какво е моето престъпление; искам да ми се определят съдии; искам моето дело да бъде разгледано; искам най-сетне да ме разстрелят, ако съм виновен, и да ме освободят, ако съм невинен.
— Хранят ли ви добре? — попита инспекторът.
— Да, мисля, не знам. Но това не е важно; важно е не само за мене, нещастния затворник, но и за всички служители на правосъдието, а още повече за краля, който ни управлява, важно е един невинен да не стане жертва на подъл донос и да не умре затворен, проклинайки палачите си.
— Вие сте днес много смирен рече управителят, — вие не сте били винаги такъв. Вие говорехте съвсем иначе, драги ми приятелю, когато искахте да убиете пазача си.
— Това е вярно — рече Дантес — и аз моля от сърце прошка от този човек, който винаги е бил добър към мене. Но какво искате, аз бях тогава луд, бях бесен.
— А не сте ли вече?
— Не, господине, затворът ме преви, пречупи, унищожи… От толкова отдавна съм тук!
— Толкова отдавна ли?… Кога са ви арестували? — попита инспекторът.
— На 28 февруари 1815, в два часа след пладне.
Инспекторът пресметна.
— Днес сме 30 юли 1816; какво казвате? Вие сте в затвора само седемнайсет месеца.
— Само седемнайсет месеца! — повтори Дантес. — Ах, господине, вие не знаете какво са седемнайсет месеца затвор: това са седемнайсет години, седемнайсет века; особено за човек, който като мене е бил тъй близо до щастието, готвил се е да се ожени за любимата девойка, виждал е да се открива пред него почетно поприще и сега се е лишил от всичко; който от най-лъчезарното пладне е паднал в най-дълбоката нощ, вижда попрището си разрушено, не знае дали онази, която е обичал, го обича още, не знае дали старият му баща е умрял или жив. Седемнайсет месеца затвор за човек, свикнал с морския въздух, с волността на моряка, с простора, с неизгледността, с безкрая! Седемнайсет месеца затвор е твърде много и за тези престъпления, които човешкият език означава с най-гнусни думи. Смилете се над мене, господине, и поискайте за мене не снизхождение, а строгост; не милост, а съд; съдии, господине, искам, само съдии; не може да се откажат съдии на един обвиняем.
— Добре — рече инспекторът, — ще видим.
После, като се обърна към управителя, рече:
— Действително този клетник буди жал у мене. Когато се качим горе, покажете ми неговото досие.
— Разбира се — рече управителят, — но мисля, че ще намерите там най-неблагоприятни сведения за него.
— Знам, господине — продължи Дантес, — че не можете да ме извадите оттук по собствено решение; но вие можете да предадете моята молба на по-горното началство, можете да предизвикате разследване, можете най-сетне да ме предадете на съд: съд — ето всичко, което, искам; нека ми кажат какво престъпление съм извършил и на какво наказание съм осъден; неизвестността е най-тежкото от всички наказания.
— Осведомете ме — рече инспекторът.
— Господине — извика Дантес, — по вашия глас разбирам, че сте трогнат. Кажете ми, че мога да се надявам.
— Не мога да ви кажа това — отговори инспекторът. — Мога само да ви обещая, че ще прегледам вашето досие.
— О, тогава аз съм свободен, аз съм спасен.
— Кой е заповядал да ви арестуват? — попита инспекторът.
— Господин дьо Вилфор — отговори Дантес. — Потърсете го и се разберете с него.
— Господин дьо Вилфор не е вече в Марсилия, от една година той е в Тулуза.
„Няма защо да се учудвам тогава — промълви Дантес, — единственият ми покровител е отстранен.“
— Имаше ли господин дьо Вилфор някакви причини да ви мрази? — попита инспекторът.
— Никакви; той дори беше благосклонен към мене.
— Значи аз мога да се доверя на сведенията, които е оставил за вас или които ще ми даде?
— Напълно.
— Добре, чакайте.
Дантес падна на колене, вдигна ръце към небето и пошепна молитва, в която се молеше на бога за този човек, слязъл в затвора при него подобно на спасителя, дошъл да изведе душите от ада.
Вратата се затвори отново; но надеждата, слязла с инспектора, остана в килията на Дантес.
— Искате ли да видите сега арестантския списък — попита управителят, — или ще наминете в килията на абата?
— Да свършим наведнъж с подземните килии — отговори инспекторът. — Ако се изкачим горе, няма да имам може би сили да продължа скръбната си обиколка.
— Ех, абатът не прилича на този затворник, неговата лудост няма да ви натъжи така, както разумът на съседа му.
— А каква е неговата лудост?
— О, странна лудост: той се мисли за притежател на несметно съкровище. Първата година от затворничеството си предложи на правителството милион, ако го пусне на свобода; втората година — два милиона, третата — три милиона, и така нататък. Сега е вече пет години в затвора: той ще поиска да ви говори насаме и ще ви предложи пет милиона.