— А, а, това е наистина любопитно — рече инспекторът; — а как се нарича този милионер?
— Абат Фариа.
— Номер 27! — рече инспекторът.
— Той е тук. Отключете, Антоан!
Тъмничарят се подчини и инспекторът надникна с любопитство в подземието на „лудия абат“
Така наричаха всички затворника.
Насред килията, в един кръг, изписан на земята с парче мазилка, откъртена от стената, лежеше човек, почти гол — толкова разкъсани бяха дрехите му. Той чертаеше в този кръг много отчетливи геометрични линии и изглеждаше така погълнат от решението на задачата, както бил Архимед, когато войникът на Марцел го убил. Той не помръдна дори при скърцането на вратата и се събуди сякаш едва когато факлите осветиха с непривичен блясък влажния под, на който работеше. Тогава се обърна и видя учуден многобройните гости, слезли в подземието му.
Той скочи живо, грабна една завивка, захвърлена пред жалкия му креват, и бързо я наметна, за да се яви в по-приличен вид пред очите на посетителите.
— Какво искате? — попита инспекторът, без да промени формулата си.
— Аз ли? — попита абатът учуден. — Аз не искам нищо.
— Не ме разбирате — рече инспекторът, — аз съм пратеник на правителството, моята задача е да обиколя затворите и да чуя оплакванията на затворниците.
— О, тогава, господине, работата е друга — извика живо абатът — и аз се надявам, че ще се разберем.
— Ето виждате — рече тихо управителят, — не започва ли така, както ви бях казал?
— Господине — продължи затворникът, — аз съм абат Фариа; роден съм в Рим, бях двайсет години секретар на кардинал Роспилиози; арестуваха ме, не знам защо, в началото на 1811 година; оттогава напразно чакам освобождението си от италианските и френските власти.
— Защо от френските власти? — попита управителят.
— Защото бях арестуван в Пиомбино и предполагам, че Пиомбино, като Милано и Флоренция, е станал главен град на някой френски департамент.
Инспекторът и управителят се спогледаха и се засмяха.
— Ех, драги мой — рече инспекторът, — вашите сведения за Италия не са много пресни.
— Те са от деня, в който бях арестуван — рече абат Фариа; — а тъй като негово величество императорът създаде римското кралство за изпратения му от небето син, предполагам, че продължавайки своите завоевания, той е изпълнил бляна на Макиавели и на Цезар Борджия да образува от цяла Италия едно единствено кралство.
— Провидението — рече инспекторът — за щастие промени донейде този гигантски план, на който, изглежда, вие сте горещ привърженик.
— Това е единственият начин Италия да стане силна, независима и честита държава — отговори абатът.
— Възможно е — отговори инспекторът, — но аз не съм дошъл тук да обсъждам с вас политически въпроси, а да ви питам, както сторих, дали се оплаквате от храната и от жилището.
— Храната е такава, каквато е във всички затвори — отговори абатът, — тоест много лоша; а колкото за жилището, вие виждате, то е влажно и нездравословно, но изобщо подходящо за подземна килия. Не става дума за това, а за извънредно важни и ценни разкрития, които искам да направя на правителството.
— На, започна — рече управителят съвсем ниско на инспектора.
— Ето защо съм толкова щастлив, че ви виждам — продължи абатът, — макар да ми попречихте в едно много важно изчисление, което, ако излезе сполучливо, ще измени може би системата на Нютон. Ще бъдете ли така добър да ми отделите време за един разговор насаме?
— Е, какво ви казах аз? — рече управителят на инспектора.
— Познавате си хората — отговори инспекторът усмихнат. После се обърна към Фариа: — Вие искате от мене невъзможни неща.
— Ами ако става дума — подзе абатът — да се даде на правителството възможност да спечели огромна сума, пет милиона например?
— Ей богу — рече инспекторът, обърнат към управителя, — вие предсказахте дори цифрата.
— Слушайте — подзе абатът, щом видя, че инспекторът се кани да си излезе, — не е необходимо да бъдем съвсем сами; господин управителят може да присъствува на нашия разговор.
— Драги господине — рече управителят, — за съжаление ние знаем предварително наизуст какво ще кажете. Става дума за вашите съкровища, нали?
Фариа погледна присмехулника с очи, в които непредубеденият наблюдател несъмнено би видял да блести светкавицата на разума и истината.