— Разбира се — рече той, — за какво искате да говоря, ако не за това?
— Господин инспекторе — продължи управителят, — аз мога да ви разкажа тази история не по-зле от абата, защото от четири-пет години той ми е проглушил ушите с нея.
— Това доказва, господин управителю — рече абатът, — че вие сте от онези хора, които, според евангелието имат очи, а не виждат, имат уши, а не чуват.
— Любезни ми — рече инспекторът, — правителството е богато и, слава богу, не се нуждае от вашите пари; пазете си ги за времето, когато излезете от затвора.
Очите на абата се разшириха; той улови инспектора за ръката.
— Но ако аз не изляза от затвора — рече той, — ако въпреки всяка справедливост ме задържат в това подземие, ако умра в него, без да съм завещал тайната си никому, ще трябва ли да пропадне напразно съкровището! Не е ли по-добре правителството да се възползува от него, пък и аз също? Съгласен съм и на шест милиона; да, ще отстъпя шест милиона и ще се задоволя с останалото, ако ми върнат свободата.
— Честна дума — рече полугласно инспекторът, — ако не знаех, че този човек е луд, бих помислил, че казва истината: толкова убедително говори той.
— Не съм луд и казвам самата истина — подзе Фариа, който с тънкия си слух, присъщ на затворниците, не беше изпуснал нито една от думите на инспектора. — Това съкровище, за което ви говоря, съществува действително и аз ви предлагам да сключим договор, по силата на който вие ще ме заведете на мястото, посочено от мене; в наше присъствие ще разкопаят земята и ако аз лъжа, ако не се намери нищо, ако аз съм луд, както казвате, тогава доведете ме пак в същото подземие и аз ще остана тук навеки, ще умра тук, без да безпокоя с молбите си нито вас, нито другиго.
Управителят прихна да се смее.
— Далеч ли е вашето съкровище? — попита той.
— На около сто левги оттук — рече Фариа.
— Добре сте го намислили — рече управителят; — ако всички затворници намислеха да се забавляват и да разкарват пазачите си на сто левги и ако пазачите приемеха да правят такава разходка, за затворниците би било много лесно да хванат гората, щом им се падне случай, а през такова пътешествие сигурно ще се яви случай.
— Това е познат похват — рече инспекторът — и господин абатът не може дори да се похвали, че го е изнамерил.
После, като се обърна към абата, рече:
— Попитах ви дали ви хранят добре?
— Господине — отговори Фариа, — закълнете ми се в Христа, че ще ме освободите, ако съм ви казал истината — и аз ще ви посоча мястото, където е заровено съкровището.
— Хранят ли ви добре? — повтори инспекторът.
— При това условие вие не рискувате нищо и виждате, че не аз търся случай да избягам, защото ще остана в затвора, докато отидат да търсят съкровището.
— Вие не ми отговаряте на въпроса — пресече го инспекторът нетърпеливо.
— Нито вие на молбата ми! — провикна се абатът. — Затова бъдете проклет, както всички други безумци, които не поискаха да ми повярват! Вие не искате златото ми, аз ще си го запазя; вие ми отказвате да ми дадете свободата, бог ще ми я изпрати. Вървете си, няма какво друго да ви кажа.
И като смъкна завивката, абатът взе парчето мазилка, седна отново насред кръга и се зае пак със своите чертежи и изчисления.
— Какво прави там? — попита инспекторът на излизане.
— Пресмята съкровищата си — отвърна управителят.
Фариа отговори на тази подигравка с поглед, пропит от висше презрение.
Те излязоха. Тъмничарят затвори вратата след тях.
— Може би наистина е притежавал някакви съкровища — рече инспекторът, като се изкачваше по стълбата.
— Или ще е сънувал, че ги притежава — отговори управителят, — и на заранта се е събудил луд.
— Така ще е — рече инспекторът с простодушието на подкупник, — ако действително е бил богат, нямаше да бъде в затвора.
Така свърши случката за абат Фариа. Той си остана затворник и след това посещение славата му на забавен луд се утвърди още повече.
Калигула или Нерон, велики търсачи на съкровища, които са копнеели по невъзможното, биха се вслушали в думите на този клетник и биха му подарили въздуха, който желаеше, простора, който скъпеше толкова, и свободата, за която предлагаше такава голяма цена. Но царете в наши дни, ограничени до вероятното, са изгубили воля и дързост; те се страхуват от ухото, което се вслушва в заповедите им, боят се от окото, което следи делата им; те не чувствуват вече превъзходството на божествената си природа; те са само короновани хора и толкоз. Някога те са се смятали или поне са се наричали синове на Юпитер и в държането си са имали нещо от своя баща: не се проверява лесно онова, което става отвъд облаците; днес царете се оставят да ги приближи лесно всеки. Но тъй като деспотичното правителство се пази да покаже на бял свят последиците от затвора и изтезанията, тъй като редки са случаите, когато жертвата на разните инквизиции е могла да се яви пред света с пречупените си кости и кървящите си рани, то и лудостта, тази язва, породена в смрадта на затворите от душевни мъчения, почти винаги се крие грижливо там, където е родена, и ако излиза оттам, потулват я в някоя мрачна болница, дето лекарите търсят напразно човека и мисълта в обезобразените останки, които им предава умореният тъмничар.