Абат Фариа, полудял в затвора, беше осъден от самата си лудост на доживотен затвор.
Що се отнася до Дантес, инспекторът си удържа думата към него. Когато се изкачи в кабинета на управителя, той поиска да му дадат списъка на затворниците. Бележката за Дантес имаше следното съдържание:
Едмон ДантесЯростен бонапартист; взел дейно участие във връщането от остров Елба.
Да се държи в най-голяма тайна и под най-строг надзор.
Тази бележка беше написана с друг почерк и не с онова мастило, с което беше останалата част от досието; това показваше, че е била добавена след хвърлянето на Дантес в затвора.
Обвинението беше така категорично, че беше излишно да се оспорва. Инспекторът написа под бележката:
„Нищо не може да се направи“.
Посещението на инспектора съживи Дантес; откакто беше влязъл в затвора, той беше забравил броя на дните; но инспекторът му беше дал нова дата и Дантес не я забрави. След като си излезе инспекторът, с парче мазилка, откъртена от тавана, той написа на стената 30 юли 1816 г. и оттогава всеки ден правеше по една рязка, за да не изгуби хода на времето.
Минаваха дни, седмици, месеци; Дантес все чакаше; отначало той определи за освобождението си двуседмичен срок. Ако инспекторът проявеше към делото му половината от интереса, който беше показал, достатъчно щяха да му са и две седмици. Когато тези две седмици изтекоха, Дантес си каза, че е безсмислено да мисли, че инспекторът ще се занимае със съдбата му, преди да се върне в Париж; а, той можеше да се върне в Париж само след свършването на обиколката си, която пък можеше да продължи месец или два; затова той определи три месеца вместо две седмици. Когато изтекоха трите месеца, дойде му на помощ друго разсъждение и той си даде шест месеца срок, но когато изтекоха и тези шест месеца, оказа се, че ако се прибавят дните едни към други, той е чакал десет и половина месеца. През тези десет месеца нищо не беше се променило в положението му; никакво утешително известие не беше стигнало до него; тъмничарят беше ням, както винаги. Дантес взе да не се доверява на сетивата си: почна да мисли, че онова, което взимаше за свидетелство на паметта си, е само халюцинация на мозъка му и че ангелът утешител, който се беше явил в затвора му, беше слязъл при него с крилата на съня. След година смениха управителя, назначили го бяха комендант на крепостта Хам; той отведе със себе си много от своите подчинени и между другите тъмничари на Дантес. Пристигна нов управител; отегчително му се видя да учи имената на затворниците си — той заповяда да му представят само номерата им. Този страшен хотел се състоеше от петдесет стаи; обитателите му бяха означени с номерата на заетите от тях стаи и нещастният млад човек изгуби името си Едмон и презимето си Дантес, стана номер 34.
(обратно)XV. НОМЕР 34 И НОМЕР 27
Дантес мина през всички мъки, които изтърпяват затворниците, забравени в затвора.
Той започна с гордостта, породена от надеждата и съзнанието за собствената си невинност; после взе да се съмнява в своята невинност, което потвърждаваше схващанията на управителя за умопобъркването; най-после падна от височината на своята гордост, почна да моли — не още бога, но хората; бог е последното прибежище. Клетникът би трябвало да се обърне най-напред към бога, но той почна да се уповава на него едва след като бе изчерпал всичките си други надежди.
Дантес се молеше да го преместят от неговата килия в друга, па макар и по-тъмна и по-дълбока. Една промяна, дори неизгодна, беше все пак промяна и би развлякла Дантес за няколко дни. Той помоли да му разрешат разходка, въздух, книги, инструменти. Нищо от всичко това не му беше разрешено; но все пак той продължаваше да иска. Той свикна да приказва с новия си тъмничар, макар че той беше, ако е възможно това, още по-ням от предишния; но да поприказваш с един човек, дори ням, беше все пак разтуха. Дантес говореше, за да чува звука на собствения си глас: по-рано той се опита да говори насаме, но тогава му ставаше страшно.
Често по времето, когато беше свободен, Дантес си представяше като страшилище затворническите килии, дето скитници, разбойници и убийци празнуват в гнусно веселие задружно непонятни оргии и ужасни наслади. Сега той стигна дотам, че пожела да го хвърлят в някой от тези вертепи, само да вижда други лица освен лицето на безстрастния мълчалив тъмничар; той съжаляваше за каторгата и позорната каторжническа дреха, веригата на крака и клеймото на рамото. Каторжниците поне живеят в обществото на себеподобни, дишат въздуха, виждат небето; каторжниците са щастливи.