Той помоли един ден тъмничаря да му дадат някого, за другар, който и да е, дори лудия абат, за когото беше слушал. Под външността на тъмничаря, колкото и груба да е, винаги остава нещо човешко. Тъмничарят на Дантес, макар лицето му да не издаваше нищо, често жалеше в душата си нещастния момък, който понасяше така тежко затворничеството си; той предаде на управителя молбата на номер 34; но управителят с благоразумие, достойно за политик, си въобрази, че Дантес иска да разбунтува затворниците, замисля нещо, търси другар да му помогне при бягство, и отказа.
Дантес изчерпа кръга на човешките възможности. Както трябваше да се случи, той се обърна към бога.
Тогава всички благочестиви идеи, пръснати по света, които събират нещастниците, сломени от съдбата, съживиха духа му; той си спомни молитвите, на които го беше научила майка му, и намери в тях смисъл, дотогава непознат.
Дантес се молеше не с усърдие, а с ярост. Като се молеше на глас, той не се ужасяваше от думите си; тогава изпадаше в някакъв унес; при всяка дума, която произнасяше, той виждаше бога; всички събития на скромния си и погубен живот свързваше с волята на този могъщ бог, извличаше поука от тях, поставяше си задачи и в края на всяка молитва вмъкваше користни думи, с които човек много по-често се обръща към хората, отколкото към бога: и прости нашите грехове, както ние прощаваме на нашите длъжници.
Въпреки тези пламенни молитви Дантес си остана затворник.
Тогава духът му стана мрачен, облак застла очите му. Дантес беше човек прост, необразован; науката не беше повдигнала за него мрачното було, което скрива миналото. Той не можеше в самотата на своето подземие и в пустинята на мисълта си да възсъздаде миналите векове, да съживи изчезналите народи, да възстанови древните градове, които въображението надарява с величие и поезия и които минават пред очите, грандиозни и озарени от небесен огън, както вавилонските картини на Мартин; миналото на Дантес беше кратко, настоящето му мрачно, бъдещето му съмнително; деветнайсет години светлина, върху които трябваше да размишлява в една вечна нощ може би! Той не можеше да се развлича с нищо: предприемчивият му ум, който с радост би устремил своя полет през вековете, беше осъден да остане затворен като орел в клетка. Той се вкопчваше тогава в една мисъл, в мисълта за своето щастие, разрушено без видима причина, по едно съдбоносно стечение на обстоятелствата; нахвърляше се стръвно на тази мисъл, обръщаше я от всички страни и ако може да се каже така, се впиваше в нея със зъби, както в ада на Данте неумолимият Уголино гризе черепа на архиепископ Руджиери.
Яростта смени благочестието. Едмон сипеше богохулства, от които тъмничарят се стъписваше в ужас; блъскаше главата си в стените на затвора; дразнеше се до побесняване от всичко около себе си и главно от себе си, от най-малкото безпокойство, причинено от някоя песъчинка, сламка, полъх. Тогава доносническото писмо, което той беше видял, което Вилфор му беше показал, което беше държал в ръцете си, му дохождаше наум; всеки ред пламтеше на стената като „Мене, Текел, Фарес“ на Валтасар. Той си казваше, че омразата на хората го е изпратила в пропастта, където се намира; той обричаше тези непознати нему хора на всички мъчения, които можеше да измисли разпаленото му въображение, и намираше и най-страшните от тях за много меки и главно много кратки; защото след мъчението идваше смъртта; а в смъртта имаше, ако не покой, то поне безчувствие, подобно на покой.
Като мислеше непрестанно за враговете си, като си повтаряше, че спокойствието е смърт и че ако иска да накаже някого жестоко, трябва да прибегне до други средства, а не до смъртта, той изпадна в мрачно вцепенение, дошло с мислите за самоубийство; тежко ономува, който по наклона на нещастието спира на тези мрачни мисли! Това е едно от тези мъртви морета, които се простират като лазура на чистите вълни, но в тях плувецът чувствува все повече и повече как краката му затъват в смолиста тиня, която го притегля, всмуква го и го поглъща. Веднъж хванат, не му ли се притече случайността на помощ, всичко е свършено и всяко негово усилие го натиква по-дълбоко в смъртта.