И все пак тази нравствена агония не е така страшна, както страданието, което я е предшествувало, и както наказанието, което ще последва може би; в нея има някакво шеметно утешение, тя ни показва зиналата бездна, а в дъното на бездната — небитието. Стигнал дотам, Едмон намери известна утеха в тази мисъл; всичките му скърби, всичките му страдания, върволицата от призраци, които те влачат подире си, сякаш отлетяха от този кът на затвора, дето ангелът на смъртта можеше да стъпи с тихата си стъпка. Дантес погледна миналия си живот спокойно, бъдещия си живот с ужас и избра това средно положение, което му се стори убежище.
„Понякога си казваше той тогава — през далечните си пътувания, когато бях още човек и когато този човек, свободен и могъщ, даваше на другите хора заповеди, които те изпълняваха, аз виждах как небето се забулва, как морето започва да се люлее и да бучи, как в някой къс от небето се ражда бурята и бие като гигантски орел двата кръгозора с двете си крила; тогава чувствувах, че моят кораб е само немощно прибежище, защото трептеше и се люшкаше като леко перце в ръката на великан. Под ужасния грохот на вълните видът на острите скали възвестяваше смърт и смъртта ме плашеше; аз правех всички усилия да се изтръгна от нея и събирах всичките си човешки сили в цялото си моряшко умение, влизах в борба със стихията… Аз бях щастлив тогава, защото да се върнеш към живота, значи да се върнеш към щастието, защото тази смърт аз не я бях призовал, не я бях избирал; защото ми беше неприятно да заспя върху легло от водорасли и камъчета; защото с възмущение мислех, че аз ще служа след смъртта си за храна на гларусите и лешоядите. Друго е днес: аз изгубих всичко това, което ме привързваше към живота, днес смъртта ми се усмихва като бавачка на приспиваното от нея дете; днес аз умирам по своя воля и заспивам уморен и сломен, както заспивах след някоя от тези отчаяни и яростни вечери, когато бях обиколил три хиляди пъти килията си, тоест бях извървял трийсет хиляди крачки, тоест бях минал приблизително десет левги.“
Откакто тази мисъл покълна в ума на младия човек, той стана по-кротък, по-весел; той се помиряваше по-лесно с твърдото си легло и с черния си хляб, ядеше по-малко, не спеше вече и намери почти поносимо това съществование, което можеше да махне, когато пожелае, както махат износена дреха.
Имаше два начина да се умре: единият беше прост да завържеш кърпичката си за решетката на прозореца и да се обесиш; другият се състоеше в това — да се престориш, че ядеш и да умреш от глад. Първият начин отблъскваше Дантес. Той беше възпитан в отвращение към пиратите, които бесят по мачтите на корабите; обесването беше за него позорно наказание и той не го искаше; затова възприе втория начин и се залови да го приведе в изпълнение още същия ден.
Близо четири години бяха изминали в тия митарства, за които разказахме. На края на втората година Дантес престана да брои дните и изпадна в онова неведение за времето, от което някога го беше извадил инспекторът.
Дантес си каза: „Искам да умра“, и си избра сам от каква смърт да умре; обмисли това добре и от страх да не се откаже от решението си се закле да умре от глад. „Когато ми донасят обед и вечеря — реши той, — ще хвърлям храната през прозореца и ще си давам вид, че съм изял всичко.“
Той направи така, както беше се зарекъл. Два пъти на ден през малкия решетчест отвор, през който виждаше само небето, той хвърляше храната, отначало весело, после с размисъл, накрая със съжаление; само споменът за клетвата му даваше сила да преследва тази страшна цел. Същите ястия, които някога будеха у него отвращение, сега от острия глад му се виждаха вкусни и му миришеха приятно; понякога той държеше по цял час в ръката си чинията и не можеше да откъсне поглед от парчето изгнило месо или зловонната риба и черния плесенясал хляб. Последните инстинкти на живота се бореха още в него и от време на време вземаха връх над решението му. Тогава килията не му изглеждаше чак толкова мрачна, съдбата му — толкова безнадеждна; той беше още млад: сигурно имаше двайсет и пет — двайсет и шест години; оставаше му да живее приблизително петдесет години, тоест два пъти повече, отколкото беше живял. През този безкраен срок какви ли не събития можеха да насилят вратите, да съборят стените на замъка Иф и да му върнат свободата! Тогава поднасяше към устата си яденето, което като доброволен Тантал сам беше отстранявал; но тозчас си спомняше за дадената клетва и благородната му душа се страхуваше да не се унижи пред себе си, ако потъпче клетвата си. Сурово и неумолимо погубваше той малкото живот, който му оставаше, и настъпи ден, когато нямаше вече сили да стане и да хвърли през прозорчето донесената му вечеря.