Тогава намери сили да се задоволи само с това; той беше чувал, че прибраните корабокрушенци, изтощени от глад, са умирали, защото се нахвърляли лакомо върху храната. Едмон сложи на масата хляба, който беше поднесъл към устата си, и отново си легна. Той не искаше вече да умре.
Скоро почувствува, че умът му отново се просветлява; всичките му мисли, смътни, почти неуловими, почнаха да заемат отново мястото си на тази чудодейна шахматна дъска, където едно излишно квадратче може би утвърждаваше превъзходството на човека над животните. Той можеше да мисли и да укрепва мисълта си с разсъждения.
Тогава си рече:
„Трябва да се опитам да узная, но без да злепоставя никого. Ако тоя, който копае, е обикновен работник, достатъчно е да почукам на стената и той тозчас ще прекрати работата си и ще се помъчи да отгатне кой и с каква цел чука; но тъй като работата му е не само позволена, но и възложена, той пак ще се залови за нея. Ако, напротив, е затворник, моето чукане ще го уплаши; него ще го обхване страх да не го открият; той ще прекъсне работата и ще я поднови вечерта, когато, по мнението му, всички са си легнали и заспали.“
Едмон стана веднага. Този път краката му не се подкосяваха вече и очите му не се замъгляваха. Той отиде в ъгъла на килията, откърти един камък, подкопан от влагата, и удари с него стената на същото място, където екът беше най-ясен.
Той почука три пъти.
Още при първото чукане шумът стихна като по вълшебство.
Едмон се вслушваше с цялата си душа. Измина час, изминаха два, никакъв нов шум не се чу; Едмон беше предизвикал оттатък стената мъртво мълчание.
Обнадежден, Едмон хапна няколко залъка хляб, изпи няколко глътки вода и благодарение на могъщото здраве, с което беше го надарила природата, се почувствува почти както преди.
Измина денят, мълчанието още продължаваше.
Настъпи нощта, но шумът не се възобнови.
— Затворник е — рече Едмон с неизразима радост.
От тоя миг главата му пламна, животът се пробуди в него, буйно, защото водеше към дейност.
Нощта мина без ни най-малък шум.
Едмон не склопи очи тази нощ.
Отново настъпи ден; тъмничарят донесе храната. Едмон беше вече изял предишната и жадно се залови за яденето. Той се вслушваше непрекъснато дали няма да се възобнови шумът, трепереше при мисълта, че се е прекратил завинаги, извървяваше по десет, по дванайсет левги в килията си, разтърсваше по цели часове железните пръчки на прозорчето си, мъчеше се с отдавна забравени упражнения да върне гъвкавостта и силата на крайниците си, като се подготвяше отново за ръкопашен бой с бъдещата си съдба, както борецът, преди да излезе на арената, си разкършва ръцете и си натрива тялото с масло. После в промеждутъците на тази трескава дейност той слушаше дали няма да възникне пак шумът, като се ядосваше, че освободителното му дело е прекъснато от друг затворник, който жадува също тъй нетърпеливо да бъде свободен като него.
Изтекоха три дни, седемдесет и два смъртни часа, броени минута по минута!
Най-сетне една вечер, след последното посещение на тъмничаря, когато Дантес за стотен път долепваше ухо до стената, стори му се, че някакво едва забележимо сътресение отеква глухо в главата му, допряна до безмълвните камъни.
Дантес се отдръпна, за да върне равновесието на потресения си мозък, обиколи няколко пъти килията си и отново сложи ухо на същото място.
Нямаше съмнение, нещо ставаше от другата страна; затворникът беше разбрал, че похватът му е опасен, и беше възприел друг; сигурно за да продължи делото си по-спокойно, той беше заменил длетото с лост.
Насърчен от това откритие, Едмон реши да се притече на помощ на неуморимия труженик. Той отмести най-напред леглото си, зад което, както му се струваше, се извършваше освободителното дело, и потърси с очи някакъв предмет, с който би могъл да разчопли зида, да орони влажния хоросан и да откърти най-сетне един камък.
Нищо не се изпречи пред погледа му. Той нямаше ни нож, ни остро сечиво; само желязото на решетката, но той беше се убеждавал толкова често в здравината на нейните пръчки, че нямаше защо да се опитва дати разклати. Цялата покъщнина на килията му се състоеше от легло, стол, маса, кофа и една стомна.
На леглото имаше много железни болтове, но тези болтове бяха закрепени за дървото с гайки. Потребна беше отвертка, за да се извадят тези гайки и да се измъкнат болтовете.
На масата и на стола — нищо; кофата е имала някога дръжка, но тази дръжка беше задигната.
Оставаше на Дантес само едно — да счупи стомната и с един от ъглестите чирепи да се залови за работа.
Той хвърли стомната на пода и стомната се пръсна на парчета.
Дантес избра два-три остри чирепа, скри ги в сламеника си, а другите остави разпилени на земята. Счупването на стомната беше нещо много естествено и нямаше да събуди подозрения.