После в желанието си да използува нощта, през която благодарение на случая или по-скоро на своята изобретателност беше се сдобил с толкова ценно оръдие, той с настървение продължи да копае.
Щом се развидели, той сложи камъка обратно в дупката му, долепи леглото си до стената и си легна.
Закуската се състоеше от комат хляб; тъмничарят влезе и сложи комата хляб на масата.
— Няма ли да ми донесете друга чиния? — попита Дантес.
— Не — рече ключарят, — вие сте такъв човек, счупихте си стомната, а аз заради вас счупих чинията; ако всички затворници чупеха колкото вас, правителството не би издържало. Оставям ви тенджерата, ще ви сипвам супата в нея; та може би ще се научите да пазите посъдината си.
Парчето желязо, останало у него, събуди в сърцето му такъв изблик на благодарност към съдбата, какъвто в миналото у него не бяха будили най-големите блага, които бяха го сполетели.
Само че той забеляза едно — откакто беше започнал да работи той, затворникът не работеше вече.
Все едно, от това не следваше, че и той трябва да се откаже; ако съседът му не иде към него, той ще отиде към своя съсед.
Целия ден работи, без да си почине; вечерта благодарение на новото си сечиво той извлече от стената повече от десет шепи чакъл, мазилка и хоросан.
Когато дойде часът за обед, той изправи колкото можеше изкривената дръжка и сложи съдината на мястото й. Тъмничарят насипа обикновената дажба супа и месо, или по-точно супа и риба, защото този ден беше постен, а три пъти седмично караха затворниците да постят. Това би могло да помогне на Дантес в пресмятането на времето, ако той не беше престанал отдавна да брои дните.
Тъмничарят наля супата и си отиде.
Този път Дантес поиска да се увери дали съседът му действително е престанал да работи.
Той се вслуша.
Всичко беше тихо, както през тези три дни, когато работата беше прекъсната.
Дантес въздъхна; очевидно неговият съсед не му вярваше.
Ала той не се отчая и продължи да работи цялата нощ; но след два-три часа труд той се натъкна на едно препятствие. Желязото не влизаше вече, а се плъзгаше по гладка повърхност.
Дантес опипа препятствието с ръцете си и разбра, че е стигнал до греда.
Тази греда пресичаше или по-скоро преграждаше изцяло дупката, започната от Дантес.
Сега трябваше да се копае отгоре или отдолу.
Нещастният момък не беше помислил за такова препятствие.
„О, боже мой, боже мой — провикна се той, — аз толкова ти се молих и се надявах, че си чул молбите ми. Боже мой, ти ми отне свободата на живота, отне ми спокойствието на смъртта, боже, който си ме призовал към живот, смили се над мене и не ме оставяй да умра в отчаяние!“
— Кой говори за бог и за отчаяние едновременно? — произнесе някакъв глас, който идеше сякаш изпод земята и заглушен от пръстта, достигаше до момъка като че от гроб.
Едмон усети как щръкват косите на главата му и се отдръпна пълзешком.
— Ах — пошепна той, — чувам човешки говор.
В продължение на четири или пет години Едмон беше слушал само тъмничаря, а за затворника тъмничарят не е човек: това е една жива врата в добавък към дъбовата му врата; пръчка от плът в добавък към железните пръчки на решетката.
— В името на небето — извика Дантес — говорете, говорете още, макар гласът ви да ме уплаши; кой сте?
— А вие кой сте? — попита гласът.
— Нещастен затворник — отговори Дантес, без да се замисля.
— От каква народност?
— Французин.
— Как се наричате?
— Едмон Дантес.
— С какво се занимавате?
— Моряк съм.
— От колко време сте тук?
— От 28 февруари 1815.
— Какво е вашето престъпление?
— Невинен съм.
— Но в какво ви обвиняват?
— Че съм съзаклятничел за връщането на императора.
— Как, за завръщането на императора? Императорът не е ли вече на престола?
— Той абдикира във Фонтенбло през 1814 и беше заточен на остров Елба. Но вие самият от колко време сте тук, та не знаете това?
— От 1811.
Дантес потрепера! Този човек беше лежал в затвора четири години по-дълго от него.
— Хубаво, не копайте вече — рече гласът припряно, — кажете ми само на каква височина се намира изкопът, който правите.
— Наравно със земята.
— Как сте го скрили?
— Зад моето легло.
— Местили ли са вашето легло през времето, докато сте в затвора?
— Нито веднъж.
— Накъде гледа вашата стая?
— Към коридора.
— А коридорът?
— Води към двора.
— Уви! — пошепна гласът.
— Ох, боже мой, какво има? — извика Дантес.
— Ами това, че съм се излъгал; несъвършенството на чертежите ми ме е заблудило, липсата на пергел ме погуби, една погрешна линия върху моя план отговаря на петнайсет стъпки в действителност и аз взех стената, която прекопавате, за външна стена на крепостта!