— О да, да, веднага, още сега, заклинам ви!
Тозчас земята, на която Дантес, навлязъл наполовина в отвора, се облягаше с двете си ръце, сякаш хлътна под него; той отскочи назад и в този миг купчината пръст и откъртени камъни се срина в дупката, която беше зинала под направения от него отвор; тогава от дъното на тъмната дупка, дълбочината на която не можеше да измери, се показа глава, рамене и накрая цял-целеничък човек, който излезе доста пъргаво от изкопа.
(обратно)XVI. ЕДИН ИТАЛИАНСКИ УЧЕН
Дантес стисна в прегръдките си този нов приятел, толкова дълго и толкова нетърпеливо очакван, и го отведе до прозорчето, за да може слабият светлик, който проникваше в килията, да го освети целия.
Това беше нисичък човек, с коси, побелели не толкова от старост, колкото от мъка, с проницателни очи, скрити под гъсти прошарени вежди, с още черна брада, достигаща до гърдите му: съсухреното му лице, издълбано от дълбоки бръчки, смелите и изразителни черти издаваха човек, свикнал повече да упражнява умствените си способности, отколкото физическите. Челото му беше покрито с пот.
Що се отнася до облеклото му, невъзможно беше да се различи първоначалната му кройка, тъй като беше се превърнало в парцали.
На вид имаше най-малко шейсет и пет години, макар от енергичните му движения да се виждаше, че не е така стар, а затворничеството му е било дълго.
Той прие със задоволство възторжените чувства на момъка; вледенената му душа сякаш в миг се стопли и разтопи при досега си с младата пламенна душа. Поблагодари му топло за сърдечния прием, макар да беше много разочарован, че е намерил друг затвор там, където е мислил да срещне свободата.
— Да видим най-напред — рече той — дали има начин да скрием от очите на нашите тъмничари следите на моя пролом. Цялото ни бъдещо спокойствие зависи от това.
Той се наведе към отвора, вдигна камъка и без особен труд въпреки тежестта му го вкара в дупката.
— Вие сте откъртили камъка доста нехайно — рече той, като поклати глава, — нямате ли сечива?
— А вие имате ли? — попита Дантес учудено.
— Аз си направих няколко. С изключение на пила имам всичко, което ми трябва: длето, клещи, лост.
— Как любопитствувам да видя тези плодове на вашето търпение и ловкост — рече Дантес.
— Вижте, ето ви длето.
И той му показа една пластинка, яка и остра, с дръжка от буково дърво.
— От какво сте го направили? — попита Дантес.
— От една пръчка на леглото си. С този инструмент изкопах целия път, по който стигнах дотук; кажи-речи, петдесет стъпки.
— Петдесет стъпки! — извика Дантес с ужас.
— Говорете по-тихо, млади човече, говорете по-тихо; на вратите на затворниците често подслушват.
— Знаят, че съм сам.
— Все едно.
— И вие казвате, че сте прокопали петдесет стъпки, за да дойдете дотук?
— Да, приблизително такова разстояние отделя моята килия от вашата; само че аз не пресметнах вярно кривата, защото нямам геометрически уред, за да установя мащаба; вместо четиридесет стъпки по елипса излязоха петдесет; мислех, както ви казах, да стигна до външната стена, да я пробия и да се хвърля в морето. Копаех по дължината на коридора, на който излиза вашата килия, вместо да мина под него; цялата ми работа е отишла на вятъра, защото коридорът води в двор, пълен със стража.
— Така е — рече Дантес, — но този коридор минава сами покрай едната страна на моята килия, а тя има четири.
— Разбира се, но ето, едната стена е образувана от скалата; десет рудокопачи трябва да работят с всичките си сечива десет години, за да пробият тази скала; другата сигурно опира в основите на жилището на управителя; през тях ще попаднем в зимниците, които очевидно се затварят с ключ, и ще бъдем заловени; третата стена е обърната, почакайте, накъде ли е обърната другата стена?
В тази стена беше пробита бойницата, през която идваше светлината; тази бойница, стеснявайки се все повече, даваше накрая път на светлината; през нея сигурно не би могло да се провре и едно дете, но при все това тя бе преградена с три реда железни пръчки, така че и най-подозрителният тъмничар можеше да не се страхува от бягство през нея.
И новодошлият, като зададе този въпрос, домъкна масата под прозореца.
— Качете се на масата — рече той на Дантес.
Дантес го послуша, качи се на масата и отгатнал намерението на своя другар, се облегна с гръб на стената и подложи двете си длани.
Тогава оня, който беше се нарекъл с номера на килията си и чието истинско име Дантес не знаеше, по-пъргаво, отколкото можеше да се очаква при неговата възраст, с ловкостта на котка или на гущер се покатери отначало върху масата, после от масата върху дланите на Дантес, после от дланите на раменете му; така, превит одве, защото сводът на подземието му пречеше да се изправи той мушна главата си между първия ред от пръчки и можа да погледне оттам долу.