— А сега, кажете, не е ли така — попита Дантес, — или вие сте се признали за виновен, откакто ме срещнахте?
— Не, но аз не искам да стана виновен. Досега мислех, че имам работа само с нещата, а ето, вие ми предлагате да имам работа с хората. Аз можах да пробия една стена и да разруша една стълба, но аз няма да пробия една гръд и няма да разруша един живот.
Дантес го изгледа учудено.
— Как — рече той, — ако можете да се спасите, ще се оставите да ви спрат такива скрупули?
— Ами вие самият — рече Фариа — защо не сте убили някоя вечер вашия тъмничар с крака на вашата маса, не сте навлекли дрехите му и не сте се опитали да избягате?
— Защото това не ми е дошло наум — рече Дантес.
— Защото вие имате такова вродено отвращение към подобно престъпление, такова отвращение, че дори не сте помислили за това — подзе старецът, — в простите и позволени работи нашите естествени подбуди ни предупреждават да не се отклоняваме от линията на нашето право. На тигъра, който по природа пролива кръв и чието предназначение е такова, е нужно само едно — обонянието да му обади за близостта на жертвата. Той веднага скача към тази жертва, връхлита я и я разкъсва. Това е негов инстинкт и той му се подчинява. Но на човека, напротив, кръвта е противна; не законите на обществото забраняват убийството, а законите на природата.
Дантес се смути: тези думи даваха действително обяснението на онова, което ставаше несъзнателно в ума му или по-скоро в душата му, защото едни мисли се раждат в главата, а други идат от сърцето.
— После — продължи Фариа — през тези, кажи-речи, дванайсет години, откакто съм в затвора, аз прекарах в ума си всичките прочути бягства. Аз видях, че те рядко са успявали. Сполучливите бягства, бягствата, увенчани с пълен успех, са онези, които са били грижливо и бавно подготвяни; така херцог дьо Бофор се е измъкнал от Венсенския замък; абат Дюбюкоа от Фор Левек, а Латюд — от Бастилията. Случаят е подпомогнал някои бягства: те са най-добрите. Повярвайте ми, да почакаме някой случай и ако този случай се яви, да се възползуваме от него.
— Вие сте могли да чакате — рече Дантес с въздишки, — вашият дълъг труд ви е занимавал ежеминутно и когато вашият труд не ви е развличал, утешавали са ви надеждите.
— После — рече абатът, — аз не се занимавах само с това.
— Какво сте правили?
— Пишех и учех.
— Дават ли ви хартия, пера и мастило?
— Не — рече абатът, — но аз си ги правя сам.
— Вие си правите хартия, пера и мастило? — извика Дантес.
— Да.
Дантес изгледа абата с възхищение; само че той още мъчно му вярваше на това, което казваше. Фариа забеляза, че младият човек леко се съмнява.
— Когато дойдете при мене — му рече той, — ще ви покажа цяло съчинение, плод на мислите, търсенията и размишленията на целия ми живот, което съм обмислял в сянката на Колизея в Рим, в подножието на колоната на Свети Марко във Венеция, по бреговете на Арно във Флоренция, без да подозирам, че един ден моите тъмничари ще ми дадат свободно време да го довърша между стените на замъка Иф. Това е „Трактат за възможността на всеобща монархия в Италия“. Той ще образува един голям том in-quarto.
— И сте го написали?
— На две ризи. Аз изнамерих един препарат, който прави бельото равно и гладко като пергамент.
— Да не сте химик?
— Мъничко. Познавам Лавоазие и съм приятел на Кабанис.
— Но за такова съчинение са ви били необходими исторически издирвания. Разполагали ли сте с книги?
— В Рим имах приблизително пет хиляди тома в библиотеката си. Като ги четях и препрочитах, аз дойдох до заключението, че сто и петдесет добре подбрани произведения могат да дадат вкратце, ако не всички човешки знания, то поне всичко, което е полезно един човек да знае. Посветих три години от живота си за проучване на тези сто и петдесет тома, така че ги знаех почти наизуст, когато ме арестуваха. В моя затвор с леко усилие на паметта си ги припомних напълно. Така бих могъл да кажа наизуст Тукидид, Ксенофонт, Плутарх, Тит Ливий, Тацит, Страда, Иурнанда, Данте, Монтен, Шекспир, Спиноза, Макиавели и Босюе. Изброявам ви най-важните.
— Но тогава вие знаете няколко езика?
— Говоря на пет живи езика — немски, френски, италиански, английски и испански; с помощта на старогръцки разбирам съвременния гръцки; само че го говоря зле, но го изучавам сега.
— Изучавате ли го? — попита Дантес.
— Да, съставих си един речник от познатите думи, подредих ги, комбинирах ги и ги размножих така, че да бъдат достатъчни, за да изразя с тях мисълта си. Знам около хиляда думи, погледнато строго, повече не ми трябват, макар че има сто хиляди, мисля, в речниците. Аз няма да бъда красноречив, но ще се разбирам чудесно, а това ми стига.