Все повече и повече учуден, Едмон почна да намира способностите на този странен човек почти свръхестествени, прищя му се да открие някакъв недостатък в нещо и продължи:
— Ами щом не са ви дали пера — рече той, — с какво сте написали този толкова обемист трактат?
— Направих си сам превъзходни пера — биха ги предпочели пред обикновените, ако знаеха от какво вещество са — с хрущялите от главите на огромните риби, изречени трески, които ни поднасят понякога през постните дни. Чакам винаги с радост средите, петъците и съботите, защото ми помагат да увелича моя запас от пера, и моите исторически трудове са, признавам, най-приятното ми занимание. Като се вдълбочавам в миналото, забравям сегашното; като се разхождам свободно и независимо из историята, вече не си спомням, че съм затворник.
— Ами мастило? — попита Дантес. — От какво сте направили мастило?
— В моята килия някога е имало камина — рече Фариа; — тази камина е била зазидана известно време преди да се поселя, разбира се, но дълги години там са палили; цялата й вътрешност е обложена със сажди. Аз разтварям тия сажди в дажбата вино, която ми дават всяка неделя, и по такъв начин се сдобивам с прекрасно мастило. За особените бележки, върху които е необходимо да привлека вниманието, аз си убождам пръстите и пиша с кръвта си.
— А кога ще мога да видя всичко това? — попита Дантес.
— Когато пожелаете — отговори Фариа.
— Още сега! — възкликна младият човек.
— Тогава вървете подире ми — рече абатът.
И той влезе в подземния коридор, където изчезна. Дантес го последва.
(обратно)XVII. КИЛИЯТА НА АБАТА
Като мина наведен, но все пак доста леко през подземния ход Дантес стигна до другия край на коридора, който извеждаше в килията на абата. Там входът се стесняваше и през него едва можеше да се провреш пълзешком. Килията на абата беше постлана с плочи; като бе повдигнал една от тези плочи в най-тъмния ъгъл, той беше почнал трудната работа, завършека на която видя Дантес.
Щом влезе и се изправи, младият човек огледа внимателно стаята. На пръв поглед тя не представляваше нищо особено.
— Добре — рече абатът, — сега е дванадесет и четвърт, ние имаме още няколко часа на разположение.
Дантес погледна наоколо, търсейки часовника, по който абатът определяше часа с такава точност.
— Погледнете слънчевия лъч, който иде от моето прозорче — рече абатът, — и вижте линиите, начертани от мене на стената. По тези линии, съгласувани с двойното движение на земята и описваната от нея около слънцето елипса, аз познавам часа по-точно, отколкото ако имах часовник, защото часовникът може да се развали, а слънцето и земята не се развалят никога.
Дантес не разбра нищо от това обяснение; виждайки слънцето да изгрява иззад планините и да залязва в Средиземно море, той мислеше винаги, че се движи слънцето, а не земята. Незабележимото за него двойно движение на земното кълбо, на което живееше, му се струваше невъзможно; във всяка дума на своя събеседник той съзираше тайни на науката, по-вълшебни от златните и диамантени рудници, които беше посетил още като дете при едно пътуване в Гузарат в Голконда.
— Слушайте — рече той на абата, — аз горя от нетърпение да видя съкровищата ви.
Абатът се приближи до камината. С длетото, което не изпущаше от ръката си, отмести камъка, образуващ някога огнището и прикриващ доста дълбока вдлъбнатина; в нея се съхраняваха всички предмети, за които абатът беше говорил на Дантес.
— Какво искате да видите най-напред? — го попита той.
— Покажете ми вашето голямо съчинение за кралството в Италия.
Фариа извади от скривалището три-четири свитъка, навити като листа от папирус; те се състояха от ивици платно, широки около четири пръста и дълги осемнайсет. Ивиците, номерирани, бяха покрити с думи, които Дантес можеше да чете, защото бяха написани на майчиния език на абата, тоест на италиански, а Дантес като провансалец разбираше отлично този език.
— Виждате ли — рече му абатът, — тук е всичко; преди около седмица написах думата „край“ на шейсет и осмата ивица. Две от ризите ми и всичките ми носни кърпички отидоха за това; ако някога отново изляза на свобода и в Италия се намери печатар, който да се осмели да ме печата, славата ми е осигурена.
— Да — отвърна Дантес, — виждам ясно. А сега покажете ми, моля ви, перата, с които сте написали това съчинение.
— Ето — рече Фариа.
И показа на младия човек една пръчица, дълга шест пръста, дебела колкото дръжката на четка; около края й беше вързан с конец един от тези хрущяли, за които абатът беше говорил на Дантес; още изцапан от мастило, той беше изострен и разцепен като обикновено перо.