Дантес го разгледа и потърси с очи инструмента, с който то е могло да бъде подострено толкова добре.
— Ах, да — рече Фариа, — вие търсите ножчето? То е моето най-хубаво произведение; направих него и ей този нож от един стар железен свещник.
Ножчето режеше като бръснач. А ножът имаше и това предимство, че можеше да служи едновременно за нож и за кама.
Дантес разглеждаше всички тези предмети със същото внимание, с което някога в марсилските магазини за рядкости беше разглеждал сечивата, направени от диваците и донесени от южните морета от капитаните на далечно плаване.
— Що се отнася за мастилото — рече Фариа, — вие знаете вече от какво го получавам; аз го приготовлявам, когато имам нужда.
— Учудвам се на едно — рече Дантес, — как са ви стигнали дните за цялата тази работа.
— Работех и през нощите — отговори Фариа.
— Нощите ли? Да не би като котките да виждате нощем?
— Не; но бог е дал на човека разум, за да допълни несъвършените си сетива: аз си добавях осветление.
— Как?
— От месото, което ми носят, отделям тлъстината, стопявам я и извличам лой. Ето моята свещ.
И абатът показа на Дантес кандило от рода на онези, с които осветяват улиците в тържествени дни.
— Ами огън?
— Ето две кремъчета и прахан от парче бельо.
— Ами кибрит?
— Престорих се, че страдам от кожна болест, поисках сяра и ми я дадоха.
Дантес сложи предметите на масата и наведе глава, слисан от постоянството и силата на този дух.
— Това не е всичко — продължи Фариа, — защото не бива да се скриват всички съкровища само на едно място; да затворим това скривалище.
Те сложиха плочата на мястото й; абатът посипа малко прах отгоре, разтъпка го с крак, за да не личи, че са вадили плочата, приближи се до леглото си и го отмести.
Зад възглавето имаше дупка, почти херметически затворена с камък, и в тази дупка — въжена стълба, дълга двайсет и пет трийсет стъпки.
Дантес я изпробва: тя можеше да издържи всяко изпитание.
— Откъде си доставихте въжето за това чудесно изделие? — попита Дантес.
— Най-напред от моите ризи, после от чаршафите на леглото, които аз изнищвах през трите години, докато бях затворник във Фенестрел. Когато ме преместиха в замъка Иф, изхитрих се да взема със себе си изнищеното; тук продължих работата.
— Но не забелязаха ли, че чаршафите ви са без подгъв.
— Аз ги зашивах пак.
— С какво?
— С тази игла.
И като отгърна една дрипа от дрехата си, абатът показа на Дантес дълга остра рибена кост с вдянат в нея конец.
— Да — продължи Фариа, — отначало исках да изтръгна пръчките на решетката и да избягам през прозореца, който е малко по-широк от вашия, както виждате; аз щях да го разширя още при бягството; но забелязах, че този прозорец гледа в един вътрешен двор, и се отказах от моя несигурен план. Но запазих стълбата за някое непредвидено обстоятелство, за някое, както ви казах вече, от тези бягства, които случаят представя.
Дантес, като разглеждаше стълбата, мислеше за друго; нова мисъл мина през ума му. Може би този човек, тъй умен, изобретателен и прозорлив, ще вникне в неговото собствено нещастие, което за него беше винаги обвито с тъмнина.
— За какво мислите? — попита абатът с усмивка, като взе замислеността на Дантес за висша степен на възхищение.
— Мисля най-напред за огромната умствена сила, която е трябвало да изразходвате, за да стигнете до целта; какво щяхте да направите, ако бяхте свободен!
— Нищо може би; щях да пропилея ума си в дреболии. Нещастието само открива тайните рудници на човешкия ум; необходим е натиск, за да избухне барутът. Затворът съсредоточи всичките ми способности, пръснати в разни направления; те се сблъскаха в тясно пространство; и знаете ли, от сблъсъка на облаците се ражда електричеството, от електричеството светкавицата, от светкавицата — светлината.
— Не, аз нищо не знам рече Дантес, смазан от незнанието си. — Една част от думите ви са за мен лишени от смисъл; блазе ви, че сте толкова учен!
Абатът се усмихна:
— Вие преди малко сякаш ми казахте, че мислите за две неща?
— Да.
— Казахте ми едното; кое е другото?
— Ето другото: вие ми разказахте своя живот, а не знаете моя.
— Вашият живот, момко, е много кратък и в него не може да има важни събития.
— В него има безмерно нещастие — рече Дантес, — нещастие, което не съм заслужил; и бих желал, за да не проклинам вече никога съдбата, да се убедя, че за него са виновни хората.
— Тогава вие смятате, че сте невинен за престъплението, което ви приписват?