Ще се уверите в неговото престъпление, като го арестувате, защото ще намерите това писмо у него, или у баща му, или в каютата му на борда на «Фараон».“
Абатът повдигна рамене.
— Ясно като ден — рече той, — вие трябва да сте много простодушен и много добросърдечен, щом не сте отгатнали изведнъж.
— Мислите ли? — извика Дантес. — Ах, колко подло!
— Какъв беше обикновеният почерк на Данглар?
— Красив, с наклон надясно.
— С какъв почерк беше написано анонимното писмо?
— С наклонен наляво.
Абатът се усмихна.
— Преправен, нали?
— Много смел, за да бъде преправен.
— Почакайте — рече той.
Той взе перото си, или по-скоро онова, което наричаше така, топна в мастилото и написа с лявата ръка върху приготвеното за тази цел късче бельо първите два-три реда от доноса.
Дантес се отдръпна и погледна почти с ужас абата.
— О, невероятно — извика той, — как този почерк наподобява онзи!
— Доносът е бил написан с лявата ръка. Забелязал съм едно нещо — продължи абатът.
— Какво?
— Всички почерци с дясната ръка са различни, а всички почерци с лявата ръка си приличат.
— Да не сте наблюдавали и видели всичко?
— Да продължим.
— Ах, да, да.
— Да минем на втория въпрос.
— Слушам.
— Имаше ли някой интерес да не се ожените за Мерседес?
— Да. Един млад човек, който я обичаше.
— Как се нарича той?
— Фернан.
— Това е испанско име.
— Той е каталанец.
— Мислите ли го способен да напише писмото?
— Не Той би ме ръгнал с нож, ето всичко.
— Да, това е в испанския характер: убийство, но не подлост.
— Пък и той — продължи Дантес — не знаеше и всички подробности, съдържащи се в доноса.
— Вие никому ли не бяхте ги разказали?
— Никому.
— Нито дори на вашата изгора?
— Нито дори на моята годеница.
— Тогава е Данглар.
— О, сега съм уверен в това.
— Почакайте… Данглар познаваше ли Фернан?
— Не… да… спомням си…
— Какво?
— Един ден преди женитбата ги видях наедно, седнали на една маса в беседката на чичо Памфил. Данглар се държеше приятелски и се шегуваше, Фернан беше блед и смутен.
— Сами ли бяха?
— Не, с тях имаше трети човек, един мой добър познат, който сигурно ги беше запознал, един шивач на име Кадрус; но той беше вече пиян; почакайте, почакайте… Как не си спомних по-рано това? На масата, дето пиеха, имаше мастилница, хартия, пера. (Дантес прекара ръка по челото си.) О, подлеци, подлеци!
— Искате ли да узнаете още нещо? — попита абатът през смях.
— Да, да, тъй като вие вниквате във всичко, виждате ясно всичко, кажете ми, защо бях разпитан само веднъж, защо не ми определиха съдии и как така съм осъден без присъда?
— Ех, това е малко по-сложно — рече абатът; — ходовете на правосъдието са тъмни и загадъчни, мъчно е да се вникне в тях. Проследяването на двамата ваши приятели беше дотук детска играчка; сега ще трябва да ми дадете най-точни указания.
— Хайде, питайте. Вие наистина виждате по-ясно живота ми, отколкото аз самият.
— Кой ви разпитва — кралският прокурор, неговият помощник или съдебният следовател?
— Помощникът.
— Млад ли е или стар?
— Млад: двайсет и седем — двайсет и осем годишен.
— Добре. Още непокварен, но вече честолюбив — рече абатът. — Какви бяха отношенията му с вас?
— По-скоро благи, отколкото строги.
— Разказахте ли му всичко?
— Всичко.
— И отношенията му промениха ли се в продължение на разпита?
— Те се промениха за малко, когато той прочете уличаващото ме писмо; като че беше сломен от нещастието ми.
— От вашето нещастие ли?
— Да.
— А сигурен ли сте, че е скърбял за вашето нещастие?
— Във всеки случай той ми даде явно доказателство за съчувствието си.
— Какво?
— Изгори единствената улика против мене.
— Коя? Доноса ли?
— Не, писмото.
— Сигурен ли сте в това?
— Това стана пред мене.
— Друго нещо има тук; този човек може да е по-голям злодей, отколкото мислите.
— Като ви слушам, тръпки ме побиват, честна дума! — рече Дантес. — Мигар светът е населен с тигри и крокодили?
— Да, само че двукраките тигри и крокодили са по-опасни от другите.
— Да продължим, да продължим.
— На драго сърце; казвате, той изгорил писмото?
— Да, като ми каза: „Виждате ли, съществува само това доказателство против вас и аз го унищожавам“.