— Такава постъпка е твърде възвишена, за да бъде естествена.
— Мислите ли?
— Уверен съм. До кого беше адресирано това писмо?
— До господин Ноартие, улица Кок Ерон 13, в Париж.
— Не допускате ли, че вашият помощник прокурор е бил заинтересован да изчезне това писмо?
— Може би: той ме накара да обещая два-три пъти, в моя полза, както каза той, да не говоря никому за това писмо и взе от мене клетва, че няма да произнеса името, написано на плика.
— Ноартие? — повтори абатът. — Ноартие? Познавах един Ноартие при двора на предишната кралица на Етрурия, познавах един Ноартие, който беше жирондинец през време на революцията. Как се наричаше вашият помощник-прокурор?
— Дьо Вилфор.
Абатът прихна да се смее. Дантес го изгледа вцепенен.
— Какво става с вас? — попита той.
— Виждате ли тоя слънчев лъч? — попита абатът.
— Да.
— Е, добре, всичко сега е по-ясно за мене от този прозрачен и светъл лъч. Клето дете, клети момко! И този съдия беше добър към вас?
— Да.
— Този достоен прокурор изгори, унищожи писмото?
— Да.
— Този почтен доставчик на палача ви накара да се закълнете, че никога няма да произнесете името Ноартие?
— Да.
— Този Ноартие, нещастни слепецо, знаете ли вие кой е този Ноартие? Този Ноартие е негов баща!
Ако паднеше мълния в краката на Дантес и изровеше бездна, в дъното на която би се открил адът, тя нямаше да го порази така бързо, така страшно, така съкрушително, както тези неочаквани думи; той стана и стисна главата си с две ръце, сякаш се боеше тя да не се пръсне.
— Негов баща? Негов баща! — извика той.
— Да, негов баща, който се нарича Ноартие дьо Вилфор — отговори абатът.
Тогава мълниеносен блясък прониза мозъка на затворника; всичко, което преди му изглеждаше тъмно, се озари за миг от ярка светлина. Променливото държане на Вилфор през време на разпита, унищоженото писмо, искането на клетва, умолителният глас на съдията, който, вместо да заплашва, сякаш просеше — всичко възникна отново в паметта му; той извика, олюля се като пиян; после се спусна към отвора, който водеше от килията на абата към неговата.
— Ох, трябва да остана сам — извика той. — Трябва да обмисля всичко това.
И когато се добра до своето подземие, тръшна се на леглото, дето тъмничарят го завари вечерта седнал, с втренчен поглед и изкривено лице, неподвижен и безмълвен като статуя.
През тези часове на размисъл, хвръкнали като секунди, той взе ужасно решение и даде страхотна клетва.
Един глас изтръгна Дантес от тази замисленост; беше гласът на абат Фариа, който след излизането на тъмничаря идваше да покани Дантес да вечерят заедно. Славата му на луд, и то на забавен луд, даваше на стария затворник някои привилегии, като правото на малко по-бял хляб и шишенце вино в неделя. А тъкмо беше дошла неделя и абатът идваше да покани младия си другар да раздели с него хляба и виното.
Дантес го последва; лицето му се беше прояснило и бе добило обикновения си израз, но в него имаше строгост и твърдост, които свидетелствуваха за някакво взето решение. Абатът го изгледа втренчено.
— Съжалявам, че ви помогнах във вашите издирвания и ви казах, което ви казах — рече той.
— Защо? — попита Дантес.
— Защото посях в сърцето ви чувство, което не съществуваше там по-рано — отмъщението.
Дантес се усмихна.
— Да говорим за друго — рече той.
Абатът го погледна още веднъж и поклати тъжно глава; после, изпълнявайки молбата на Дантес, заприказва за друго.
Разговорът със стария затворник, както разговорът с хора, които са патили много, беше поучителен и непрекъснато занимателен; но в него нямаше егоизъм: нещастникът никога не говореше за своите злочестини.
Дантес ловеше думите му с възхищение: едни от тях отговаряха на някои негови мисли и знания от областта на морското дело, други се отнасяха до непознати неща и както северните сияния, които светят на мореплавателите в южните ширини, му разкриваха нови гледки и кръгозори, озарени от фантастични отблясъци. Дантес разбра какво щастие е за един просветен човек да следва този издигнат ум по нравствените, философски и социални върхове, гдето гой беше свикнал да броди.
— Научете ме на нещо от всичко онова, което знаете — рече Дантес, — дори само за това, да не се отегчавате с мене. Сигурно вие предпочитате самотата пред един необразован и некадърен другар като мене. Ако се съгласите на молбата ми, обещавам да не ви говоря вече за бягство.
Абатът се усмихна.
— Уви, чадо мое — рече той, — човешкото знание е доста ограничено и когато ви запозная основно с математиката, физиката, историята и три-четири живи езици, на които говоря, вие ще знаете всичко, което знам; а всички тези знания аз ще прелея от моя ум във вашия само за две години.