— Две години! — рече Дантес. — Вярвате ли, че мога да науча всички тези науки за две години?
— В тяхното приложение — не; но в техните принципи — да: да научиш, не значи да знаеш; има знаещи и учени; паметта създава едните, философията — другите.
— Но не може ли човек да научи философията?
— Философията не се научава; философията е съчетание на придобитите науки с гения, който ги прилага.
— Хайде — рече Дантес, — на какво ще ме научите най-напред? Аз горя от нетърпение да започна, жадувам за наука.
— На всичко! — рече абатът.
Тази вечер двамата затворници съставиха план за обучение и на другия ден почнаха да го осъществяват. Дантес имаше чудесна памет и необикновена схватливост: математическата нагласа на ума му помагаше да разбере всичко по пътя на изчислението, докато поетичността на моряка смекчаваше прозаичния дух на доказателствата, сведени до сухи цифри и прави линии; той вече знаеше италиански и малко новогръцки, на които беше се научил през пътуванията си в Близкия изток. С помощта на тези два езика той скоро усвои механизма на останалите и след шест месеца почна да говори испански, английски и немски.
Поради това ли, че развлечението, доставяно от ученето, му заместваше свободата, или че, както се убедихме, умееше да спазва дадената дума, той не говореше вече за бягство и дните течаха за него бързо, пълни с поука. След една година той беше вече друг човек.
Що се отнася до абат Фариа, Дантес забеляза, че въпреки развлечението, което с присъствието си беше донесъл в затворничеството му, той с всеки ден ставаше все по-мрачен. Някаква неотстъпна и вечна мисъл сякаш обсаждаше ума му: той изпадаше в дълбока замисленост, въздишаше неволно, ставаше отведнъж, скръстваше ръце и се разхождаше мрачен из своята килия.
Един ден той се спря изведнъж в един от тези сто пъти повтаряни кръгове, които описваше в килията си, и се провикна:
— Ах, да нямаше часови!
— Дали ще има, или не часови, зависи от вас — рече Дантес, който четеше мисълта му през кутията на черепа му като през стъкло.
— Казах ви — подзе абатът, — убийството ме отвращава.
— Но това убийство, ако се извърши, ще бъде извършено от инстинкт за самосъхранение, от чувство за самозащита.
— Все едно, аз не мога.
— Но вие мислите за това.
— Непрестанно, непрестанно — прошепна абатът.
— И вие сте намерили начин, нали? — попита живо Дантес.
— Намерих, ако случайно сложат в галерията някой глух и сляп часови.
— Той ще бъде сляп, той ще бъде глух — отговори младият човек и неговият решителен глас изплаши абата.
— Не, не! — извика той. — Невъзможно е.
Дантес искаше да задържи вниманието му на този въпрос, но абатът поклати глава и престана да отговаря.
Изминаха три месеца.
— Силен ли сте? — обърна се един ден абатът към Дантес.
Без да отговори, Дантес взе длетото, изви го като подкова и отново го изправи.
— Обещавате ли да не убивате часовия освен при крайна необходимост?
— Да, заклевам се в честта си.
— Тогава — рече абатът — ние ще можем да изпълним нашия замисъл.
— А колко време ще ни е нужно, за да го изпълним?
— Най-малко година.
— Но може ли да се заловим за работа?
— Още сега.
— Виждате ли, ние изгубихме цяла година — извика Дантес.
— Намирате ли, че сме я изгубили? — попита абатът.
— Ах, извинете, извинете — извика Едмон, като се изчерви.
— Тихо! — рече абатът. — Човекът си остава винаги човек; а вие сте още един от най-добрите, които съм познавал. Вижте, ето моя план.
И абатът показа на Дантес направения от него чертеж; това беше планът на килията му, килията на Дантес и прохода, който свързваше едната с другата. Към средата на този проход беше прокаран един ход, каквито прокопават в рудниците. Този ход извеждаше двамата затворници под галерията, дето се разхожда часовият; достигнали там, те правят широк изкоп, разклащат една от плочите, които образуват пода на галерията; в необходимата минута плочата хлътва под тежестта на войника и той пада в изкопа: докато, замаян от падането си, той е още безсилен да се брани, Дантес се хвърля върху него, връзва го, запушва му устата и тогава двамата затворници се измъкват през прозореца на галерията, слизат по външната стена с помощта на въжената стълба и побягват.
Дантес изръкопляска и очите му засвяткаха от радост; планът беше толкова прост, че трябваше да успее.
Същия ден нашите копачи се заловиха за работа с голямо усърдие, тъй като тази работа идваше след дълга почивка и вероятно отговаряше на заветните желания на всеки от тях.