Те прекъсваха работата само в часа, когато бяха принудени да се приберат всеки в килията си, да чакат посещението на тъмничаря. Впрочем те бяха свикнали да различават по незабележимия шум на стъпките му кога слиза той и никога не бяха изненадани нито единият, нито другият. Пръстта, която извличаха от новия изкоп и която би задръстила стария коридор, изхвърляха по малко и с невероятна предпазливост през прозорчето на килията на Дантес или килията на Фариа; те старателно я стриваха на прах и нощният вятър я отнасяше далеч, без да остане следа. Повече от година мина в тази работа, извършвана с длето, нож и дървен лост; цялата тази година, макар и да работеше, Фариа продължаваше да учи Дантес, говореше му ту на един, ту на друг език, разправяше му историята на народите и великите люде, които оставят от време на време зад себе си светла диря, която наричат слава. Освен това абатът, светски човек, принадлежащ към висшето общество, притежаваше в обноските си някаква тъжна величавост и Дантес благодарение на вродената си възприемчивост съумя да усвои от него изящната учтивост, която му липсваше, и аристократичните обноски, придобивани обикновено в общуване с висшите класи или в обществото на просветените хора.
След петнайсет месеца проходът беше довършен; под галерията беше направен изкопът; чуваше се как върви напред-назад часовият и двамата труженици, принудени за успеха на бягството да чакат някоя тъмна безлунна нощ, се страхуваха само от едно нещо — да не би почвата преди време сама да пропадне под краката на войника.
За да предотвратят тази опасност, подложиха една малка подпора, която намериха в основите. Дантес тъкмо я поставяше, когато изведнъж чу, че абат Фариа, останал в килията на младия човек, дето подостряше клин за окачване на въжената стълба, го вика с отчаян глас. Дантес се затече към него и видя абата прав насред килията, бледен, със запотено чело и сгърчени ръце.
— Ох, боже мой! — извика Дантес. — Какво има? Какво става с вас?
— По-скоро, по-скоро — рече абатът, — слушайте.
Дантес погледна силно побледнялото лице на Фариа, очите му, обкръжени със синина, побелелите му устни, настръхналите му коси; и в страха си изпусна от ръцете си длетото.
— Но какво има? — извика Едмон.
— Загинах — рече абатът, — слушайте. Хваща ме една страшна, може би смъртоносна болест; припадъкът започва, усещам го: аз вече имах такъв припадък една година преди затвора. Само един лек има против тази болест, ще ви го кажа: тичайте бързо в килията ми, вдигнете крака на леглото; той е кух, в него ще намерите стъкълце, наполовина пълно с червена течност, донесете ми го; или не, почакайте, могат да ме заварят тук; помогнете ми да се прибера в килията си, докато още имам сили. Кой знае какво може да се случи, докато трае припадъкът?
Дантес не изгуби самообладание въпреки сполетялото го страшно нещастие, слезе в прохода, влачейки след себе си нещастния си другар, с неимоверни усилия го докара до килията му и го сложи на леглото.
— Благодаря — рече абатът, треперейки с цялото си тяло, като да беше излязъл от ледена вода. — Ето, започва припадъкът, скоро ще изпадна в каталепсия; може би ще лежа без движение, без да издам нито един стон; а може би на устата ми ще излезе пяна, аз ще се вдървя и ще викам; направете така, че виковете ми да не се чуват, това е важно, иначе ще ме преместят може би в друга килия и ние ще се разделим завинаги. Когато ме видите неподвижен, студен и, така да се каже мъртъв, тогава — само тогава, чувате ли — разтворете зъбите ми с нож, налейте в устата ми девет-десет капки от тази течност и може би аз ще се свестя.
— Може би? — извика скръбно Дантес.
— Елате, елате — извика абатът, — аз… аз…
Припадъкът беше толкова неочакван и силен, че нещастният затворник не можа дори да довърши започнатата дума: сянка мина по челото му, бърза и мрачна като морска буря; очите му се разшириха, устата му се изкриви, бузите му почервеняха; той се замята, взе да реве, пяна излезе на устните му; изпълнявайки заръката, Дантес задуши виковете му под завивката. Това трая два часа. Тогава, безжизнен като труп, бледен и студен като мрамор, безпомощен като стъпкана тръстика, той падна, вдърви се в един последен гърч и стана мъртвешки син.
Едмон почака, докато тази привидна смърт обхване тялото и го вледени чак до сърцето; тогава взе ножа, пъхна острието му между зъбите, отвори с огромни усилия стиснатите челюсти, отброи една по една десет капки от червената течност и зачака.
Мина час, старецът не мърдаше. Дантес се уплаши да не би да е чакал твърде дълго и заровил двете ръце в косите си, се загледа в него. Най-сетне лека руменина се появи по бузите на абата, в очите му, останали през цялото време отворени и безжизнени, блесна съзнание; слаба въздишка се изтръгна от устата му, той помръдна.