— Спасен! Спасен! — развика се Дантес.
Болният не можеше още да говори, но с видима тревога протегна ръка към вратата. Дантес се вслуша и чу стъпките на тъмничаря: наближаваше седем часът, а Дантес не беше имал и възможност да следи времето.
Момъкът се спусна към отвора, мушна се в него намести плочата над главата си и се прибра в своята килия.
След малко вратата се отвори и тъмничарят, както винаги, завари затворника седнал на леглото.
Едва обърна той гръб, едва шумът от стъпките му се изгуби в коридора, и Дантес, измъчен от тревога, забравил вечерята, пое обратно изминатия път и като повдигна плочата с глава, влезе в килията на абата.
Абатът беше дошъл в съзнание, но още лежеше проснат, неподвижен и безсилен на леглото си.
— Не мислех, че ще ви видя пак — рече той на Дантес.
— Защо? — попита момъкът. — Смятахте, че ще умрете ли?
— Не; но всичко е готово за бягство и аз мислех, че ще избягате.
Червенина от негодувание заля бузите на Дантес.
— Без вас! — извика той. — Наистина ли помислихте, че съм способен на това?
— Сега виждам, че съм се излъгал — рече болният. — Ах, как съм слаб, сломен, съсипан!
— Не се отчайвайте, силите ви ще се върнат — рече Дантес, като седна до леглото на Фариа и хвана ръцете му.
Абатът поклати глава.
— Последния път — рече той — припадъкът трая половин час, след това усетих глад и се повдигнах сам; днес не мога да мръдна нито крака си, нито дясната си ръка; главата ми тежи, което показва кръвоизлив в мозъка. При третия припадък ще се парализирам съвсем или ще умра веднага.
— Не, не, успокойте се, няма да умрете; третият припадък, ако се случи, ще ви завари на свобода. Тогава ще ви спасим, както този път и дори по-добре от този път, защото ще имаме всичко необходимо.
— Приятелю мой — рече старецът, — не се заблуждавайте; сегашният пристъп ме осъди на вечен затвор: за да бягам, трябва да мога да вървя.
— Нищо, ще почакаме седмица, месец, два месеца, ако дотрябва. През това време вашите сили ще се възстановят; всичко е готово за нашето бягство и ние можем да изберем часа и минутата. Този ден, в който ще почувствувате, че можете да плувате, ние ще определим за изпълнение на нашия замисъл.
— Аз няма да плувам вече — рече Фариа. — Тази ми ръка е парализирана не за един ден, а завинаги. Повдигнете я и ще видите колко е тежка.
Момъкът вдигна ръката, тя падна безчувствена. Той въздъхна.
— Убедихте ли се сега, Едмон? — рече Фариа. — Вярвайте ми, знам какво говоря: от първия пристъп на моята болест не съм престанал да мисля за нея. Аз я очаквах, защото тя е наследствена; баща ми умря при третия припадък, моят дядо също. Лекарят, който ми приготви тази течност, не друг, а прочутият Кабанис, ми предрече същата участ.
— Лекарят греши — извика Дантес, — а вашият парализ не ме смущава; аз ще ви взема на гърба си и ще плувам заедно с вас.
— Чадо — рече абатът, — вие сте моряк, вие сте плувец и знаете следователно, че човек с такъв товар няма да отплува много далеч в морето. Престанете да се лъжете с напразни надежди, на които и вашето прекрасно сърце не вярва; аз ще остана тук, докато удари часът на освобождението ми, който сега може да бъде само часът на смъртта. А вие бягайте, тръгнете! Вие сте млад, ловък и силен, не се тревожете за мене, аз ви освобождавам от вашата честна дума.
— Добре — рече Дантес. — Добре, тогава и аз оставам.
Той стана и простря тържествено ръка над стареца:
— Кълна се, аз няма да ви оставя до вашата смърт!
Фариа погледна момъка, толкова благороден, чистосърдечен, великодушен, и на лицето му, одушевено от най-чиста преданост, прочете искреността на обичта му и твърдостта на клетвата му.
— Добре — рече болният, — приемам, благодаря.
После му протегна ръка.
— Вашата безкористна преданост ще бъде може би възнаградена — рече му той, — но тъй като аз не мога, а вие не искате да тръгнете, ние ще трябва да запушим хода под галерията: вървейки, войникът може да налучка подкопаното място по екливостта му, да повика някой надзирател и тогава ще ни открият и разделят. Идете, заемете се за тази работа, в която за съжаление не мога да ви помогна; употребете за това цялата нощ, ако трябва, и се върнете утре сутринта след обиколката на тъмничаря, искам да ви кажа нещо важно.
Дантес хвана ръката на абата, който го успокои с усмивка, и излезе тъй покорно и почтително, както се държеше винаги към своя стар приятел.
(обратно)