Беше управителят; научил от тъмничаря за злополучието с Фариа, той идваше да се увери сам.
Фариа го прие седнал и като избягна всяко злепоставящо го движение, успя да скрие от управителя, че половината от тялото му е парализирана. Той се страхуваше, че управителят от състрадание към него ще поиска да го премести в по-здравословна килия и ще го раздели така от младия му другар. Но за щастие това не се случи и управителят си отиде, убеден, че клетият луд, към когото в дъното на сърцето си хранеше известна привързаност, има само леко неразположение.
През това време Едмон, седнал на леглото си, хванал главата си с ръце, се опитваше да събере мислите си; откакто познаваше Фариа, всичко у него му се виждаше тъй разумно, тъй велико и тъй логично, че не можеше да разбере как тази върховна мъдрост се проявява във всичко и само по един въпрос отстъпва място на лудостта: Фариа ли се лъжеше в своето съкровище, или светът — в лудостта на Фариа?
Дантес прекара в килията си целия ден, без да смее да се върне при приятеля си. Той се опитваше да отдалечи минутата, когато щеше да се убеди, че абатът е луд Това щеше да бъде ужасно.
Но надвечер, след обиколката на тъмничаря, виждайки, че младият човек няма да дойде, Фариа се опита да преодолее пространството, което ги отделяше. Едмон чу шума и потрепера, като си представи с какви мъчителни усилия се тътри старецът: кракът му беше вдървен и той не можеше да движи едната си ръка. Едмон се принуди да го изтегли при себе си, защото той не можеше да се провре сам през тесния отвор, който водеше в килията на Дантес.
— Ето с какво настървение ви преследвам — рече той с лъчиста, добродушна усмивка. — Вие мислехте, че ще се изплъзнете от моята щедрост, но това няма да го бъде. И така, слушайте.
Едмон видя, че няма друг изход; той накара стареца да седне на леглото и се намести на столчето до него.
— Вие знаете — рече абатът, — че бях секретар, близък човек и приятел на кардинал Спада, последен наследник на този именит род. На този достоен благородник аз дължа всичкото щастие, което имах в живота. Той не беше богат, макар богатствата на рода му да бяха пословични и аз чувах често да казват: „Богат като Спада“. Но и той, и хорската мълва живееха за сметка на това прочуто богатство. Дворецът му беше рай за мене. Аз обучавах внуците му, които по-късно починаха, и когато той остана сам на света, аз му се отплатих с беззаветна преданост за всичко, което беше направил за мене в продължение на десет години.
В дома на кардинала скоро не остана тайна за мене; виждах често как негово високопреосвещенство прелиства старинните книги и се рови жадно в праха на семейните ръкописи. Когато един ден го укорих за безполезните му бдения, след които изпадаше в някакво обезсърчение, той ме погледна с горчива усмивка и разтвори пред мене една книга с историята на града Рим. Там, в двайсета глава от Житието на папа Александър VI, имаше следните редове, които се запечатаха в паметта ми завинаги:
„Големите войни в Романя свършили. Цезар Борджия, приключил завоеванията си, се нуждаел от пари, за да купи цяла Италия. Папата имал също тъй нужда от пари, за да свърши с Луи XII, крал на Франция, все още страшен въпреки понесените поражения. Необходимо било да се направи една изгодна сделка, нещо доста трудно в обеднялата и разорена Италия.
На негово светейшество хрумнала една мисъл. Той решил да ръкоположи двама нови кардинали.
От избора на двамата римски велможи, при това бездруго богати, светият отец извличал следните изгоди: първо, той могъл да продаде доходните места и високите длъжности, заемани от двамата бъдещи кардинали; после той могъл да разчита, че ще получи огромна сума от продажбата на тези два кардиналски сана.
Оставал още един, трети дял от сделката, за която скоро ще узнаем.
Папата и Цезар Борджия намерили най-напред двамата бъдещи кардинали: Джовани Роспильози, който заемал четири от най-високите длъжности при светия престол, и Чезаре Спада, един от най-благородните и богати римляни. И единият, и другият разбирали цената на папското благоволение. Те били честолюбиви. След тях Цезар намерил и купувачи за техните длъжности.
По тоя начин Роспильози и Спада заплатили кардиналството си, а осмина други заплатили длъжностите, които новите кардинали заемали преди това. В сандъците на ловките спекуланти влезли осемстотин хиляди скуди.
Сега е уместно да минем към последния дял от сделката.
Като обсипал с ласки Роспильози и Спада, като им дал знаците на кардиналския сан и знаел, че за да изплатят своя съвсем не мним дълг на признателност, те трябва да докарат и обърнат в налични пари състоянията си, за да се установят в Рим, папата и Цезар Борджия поканили на обед двамата кардинали.