По този повод между светия отец и неговия син възникнал спор: Цезар смятащ, че може да употреби едно от тези средства, които той винаги държал наготово за близките си приятели, а именно — прочутия ключ, с който молили лицето да отвори някой шкаф. На този ключ имало малък железен шип, останал уж по нехайство на железаря. Всеки, който се помъчвал над затегнатата ключалка, за да отвори шкафа, се убождал от този шип и на другия ден умирал. Освен това имало един пръстен с лъвска глава, който Цезар слагал на пръста си, когато искал да стисне ръката на една или друга особа. Лъвът захапвал кожата на тези избрани ръце и двайсет и четири часа след ухапването настъпвала смърт.
Цезар предложил на баща си или да прати кардиналите да отворят шкафа, или да стиснат сърдечно ръката на двамата, но Александър VI му отговорил:
— Нека не се скъпим за един обед, когато се отнася за такива достопочтени кардинали като Спада и Роспильози. Нещо ми казва, че ние ще си върнем похарчените пари. Пък и вие забравяте, Цезаре, че стомашното разстройство се проявява веднага, а убождането или ухапването въздействува едва след ден-два.
Цезар се съгласил с това разсъждение. Ето защо кардиналите били поканени на обед.
Сложили трапезата в папското лозе до Сан Пиетро ин Винколи, прекрасен кът, известен на кардиналите по име.
Роспильози, замаян от новия сан, се приготвил да си хапне и дошъл с весело лице. Спада, благоразумен човек, който обичал силно своя племенник, млад капитан с хубаво бъдеще, взел лист хартия, взел перо й написал завещанието си.
После поръчал да кажат на племенника му да го чака в околностите на лозето, но слугата, изглежда, не го намерил.
Спада знаел какво означава тази покана за обед. Откакто християнството, дълбока цивилизоваща сила, възтържествувало в Рим, дохождал вече не центурион от името на тирана да обяви: «Цезар желае да умреш», а легата latere13 с усмивка на уста казвал от името на папата: «Негово светейшество желае да обядвате с него».
В два часа Спада се упътил за лозето на Сан Пиетро ин Винколи; папата го чакал там. Първият, когото Спада видял, бил неговият племенник, пременен и любезен, когото Цезар Борджия обсипвал с ласки. Спада побледнял, а Цезар го стрелнал с присмехулен поглед, като му дал да разбере, че е предвидил всичко и е поставил хубаво капана.
Седнали да обядват. Спада успял само да попита своя племенник: «Предадоха ли ви заръката ми?» Племенникът отговорил, че не, и разбрал отлично значението на въпроса; но било вече късно: той бил изпил чаша превъзходно вино, наляно отделно от папския виночерпец. В същия миг поднесли на Спада друга бутилка, от която го гощавали щедро. След час лекар обявил, че и двамата са се отровили от гъби. Спада умрял на входа за лозето, племенникът издъхнал пред вратата на своя дом, опитвайки да каже нещо на жена си със знаци, които тя не разбрала.
Тутакси Цезар и папата овладели наследството под предлог, че трябва да прегледат книжата на покойниците. Но наследството се състояло само от къс хартия, върху който Спада бил написал:
«Завещавам на моя многообичан племенник сандъците и книгите си, между тях и моя хубав молитвеник със златни краища, с пожелание да запази този спомен от обичащия го чичо.»
Наследниците претърсили всичко, любували се на молитвеника, сложили ръка на мебелите и се чудели, че богаташът Спада излязъл в действителност най-бедният от чичовците: никакви съкровища, ако не се смятат съкровищата на знанието, заключени в библиотеките и лабораториите.
Нищо друго. Цезар и баща му търсили, ровили, разузнавали, но не открили нищо или намерили много малко — златни накити за хиляда скуди и приблизително толкова сребърни монети; но племенникът сварил да каже на жена си, влизайки в къщи:
— Търсете между книжата на чичо, там има истинско завещание.
Роднините на покойника се заловили да търсят с още по-голямо усърдие може би от височайшите наследници. Напразно: получили само два двореца и едно лозе зад Палатина. Но по това време недвижимите имоти стрували евтино: двата двореца и лозето останали във владение на семейството като недостойни за алчността на папата и неговия син.
Минали месеци, години. Александър VI умрял, както е известно, отровен по погрешка; Цезар, отровен едновременно с него, се отървал с това, че като змия свалил кожата си и облякъл нова, на която отровата оставила петна като онези на кожата на тигъра; най-сетне, принуден да напусне Рим, той загинал, не се знае как, в една нощна схватка, почти забравена от историята.