След смъртта на папата и заточението на неговия син всички очаквали, че семейството Спада ще заживее пак, както е живяло по времето на кардинал Спада, но не станало така. Спада живели в съмнително охолство, една вечна тайна останала да тежи върху тази мрачна история и мълвата решила, че Цезар, по-хитър от баща си, е задигнал от папата богатството на двамата кардинали. Казвам на двамата, защото кардинал Роспильози, който не взел никакви предпазни мерки, бил обран до шушка.“
— Дотук — прекъсна разказа си Фариа с усмивка — нищо не ви се струва особено безразсъдно, нали?
— О, приятелю мой — рече Дантес, — напротив, струва ми се, че чета много любопитен летопис. Продължете, моля ви се.
— Продължавам:
Спада свикнали с тази неизвестност. Изминали години; между потомците имало войници, имало дипломати; едни били църковници, други банкери; едни забогатели, други се разорили напълно. Стигам до последния от рода — граф Спада, чийто секретар бях аз. Той често се оплакваше от несъответствието на богатството му с неговия ранг; аз го посъветвах да вложи малкото си останало имущество в пожизнена рента; той последва моя съвет и така удвои приходите си.
Знаменитият молитвеник беше останал в семейството и беше притежание на граф Спада; той беше минавал от син на баща, превърнат благодарение на загадъчния параграф от единственото намерено завещание в истинска светиня, пазена със суеверно благоговение; това беше книга с прекрасни готически миниатюри и толкова натежала от злато, че в тържествени дни винаги един слуга я носеше пред кардинала.
Видял всякакъв род книжа, документи, договори, пергаменти, останали след отровения кардинал и пазени в архивите на семейството, аз също се залових да разглеждам огромните папки, както са ги разглеждали преди мене двайсет служители, двайсет домоуправители и двайсет секретари; въпреки търпеливите ми и ревностни търсения аз не намерих абсолютно нищо. Но прочетох и дори написах една точна и описваща ден по ден живота на Борджиите история с единствената цел да узная дали богатството на тези владетели не се е увеличило със смъртта на моя кардинал Чезаре Спада и намерих, че то е нараснало само с имуществото на кардинал Роспильози, негов другар по нещастие.
И така, бях почти сигурен, че наследството не се беше паднало нито на семейството му, нито на Борджиите, а остава без господар като онези съкровища от арабските приказки, които спят в недрата на земята, пазени от някой дух. Аз рових, изчислявах, проверявах хиляди и хиляди пъти приходите и разходите на семейството в продължение на триста години; всичко беше напразно: аз оставах в неведението си, а граф Спада в сиромашията си.
Моят покровител почина, вложил имуществото си в пожизнена рента; той си беше оставил освен семейния архив библиотеката си, пет хиляди тома, и своя знаменит молитвеник. Той ми завеща всичко това заедно с хилядата римски скуди в наличност с условие, че аз всяка година ще отслужвам литургии за него и ще съставя родословното дърво в историята на неговия дом, което аз изпълних точно…
Търпение, драги Едмон, ние се приближаваме към края.
В 1807 година, един месец преди арестуването ми и две седмици след смъртта на граф Спада, на 25 декември — вие ей сега ще разберете защо тази дата е останала в паметта ми — за хиляден път аз препрочитах книжата, които привеждах в ред. Дворецът принадлежеше вече на един чужденец и аз се канех да се преселя от Рим във Флоренция с цялото си имущество, което се състоеше от дванайсет хиляди ливри, библиотеката и знаменития молитвеник. Беше три часът след пладне, когато, уморен от усърдната работа, понатежал от един доста обилен обед, отпуснах глава на двете си ръце и заспах.
Когато се събудих, часовникът биеше шест.
Вдигнах глава, наоколо ми беше съвсем тъмно. Позвъних да ми донесат лампа, никой не дойде; реших тогава сам да си помогна. Пък и аз трябваше да се приучвам на философски живот. Взех с едната си ръка приготвената свещ, а с другата, тъй като нямаше кибрит в кутията, потърсих някаква хартийка, за да я запаля от последния пламък, който танцуваше над камината; но тъй като се страхувах в тъмното да не взема някой ценен документ вместо някое безполезно късче хартия, поколебах се, но изведнъж си спомних, че в знаменития молитвеник на масата до мене лежи едно вехто пожълтяло листче, употребявано вместо знак, което беше надживяло вековете, запазено благоговейно от наследниците. Потърсих пипнешком това безполезно листче, намерих го, усуках го и го запалих от умиращия пламък.
Но под пръстите ми като по магия, докато огънят се изкачваше, видях как на бялата хартия се появяват жълтеникави букви; обхвана ме ужас; стиснах в дланите си листчето, угасих огъня, запалих свещта направо от камината, с неописуемо вълнение разгънах смачканото писмо и разбрах, че тези букви са написани с тайнствено симпатично мастило и се появяват само при силно нагряване. Огънят беше унищожил повече от една трета от листчето; ето това листче вие прочетохте тази сутрин; прочетете го още веднъж, Дантес, и когато го прочетете, аз ще допълня празнините в думите и смисъла.