И тъй, за двамата нещастници тези дни бяха, ако не щастливи, то поне по-бързолетни от последвалите ги дни. Фариа, който дълги години наред беше мълчал за съкровището, сега говореше за него при всеки повод. Както беше предвидил, дясната му ръка и левият му крак останаха парализирани и той беше почти изгубил надежда да се възползува от съкровището; но мечтаеше като преди, че другарят му ще бъде пуснат от затвора или ще избяга, и се радваше за него. От страх писмото един ден да не се забута или изгуби той накара Дантес да го научи наизуст и Дантес го знаеше от първата до последната дума. Тогава той унищожи втората половина от листчето, уверен, че ако намерят и хванат първата, няма да разберат истинския й смисъл. Понякога Фариа по цели часове даваше на Дантес наставления, които биха му послужили един ден при освобождението му. Тогава от деня, от часа, от мига, в който ще бъде свободен, една единствена мисъл трябва да владее Дантес — мисълта да се добере по някакъв начин до Монте Кристо, да остане там самичък под предлог, който да не буди подозрения, и стигнал там самичък, да се помъчи да намери чудните пещери и да почне да копае на посоченото място. Посоченото място, както си спомняме, беше най-отдалеченият ъгъл на втория отвор.
Часовете минаваха в очакване, ако не бързи, то поне поносими. Фариа, както вече казахме, макар и да не можеше да си служи с ръката и крака си, беше си възвърнал цялата яснота на ума и малко по малко научи своя млад другар освен на науките, за които говорихме подробно, на това търпеливо и възвишено изкуство на затворника, който умее от нищо да прави нещо. Те се занимаваха постоянно; Фариа — за да не вижда как се състарява, Дантес — за да не си спомня за миналото, което беше почти угаснало и мъждукаше в дълбочината на паметта му само като далечна светлинка, загубена в нощта; животът им приличаше на живота на хората, който, несмутен от нещастието, тече еднообразно и спокойно.
Но под това външно спокойствие в сърцето на младия човек, а може би и в сърцето на стареца се таяха много сдържани пориви, много стонове се изтръгваха от гърдите им, когато Фариа оставаше сам и Едмон се прибираше в килията си.
Една нощ Едмон се събуди внезапно: стори му се, че някой го вика.
Той напрегна очи и се помъчи да проникне в гъстия мрак.
До него достигна името му или по-вярно един жаловит глас, който се силеше да го произнесе.
Той се надигна на леглото и със запотено от безпокойство чело се заслуша. Няма съмнение — стонът идеше от килията на другаря му.
— Чакай, чакай — пошепна Дантес, — мигар?…
И той отмести леглото си, извади камъка, спусна се в изкопа и стигна до противоположния край; плочата беше вдигната.
При трепкащата светлина на кандилото, за което говорихме, Едмон видя стареца: той беше блед и стоеше още прав, като се държеше за кревата си. Чертите му бяха изкривени от онези зловещи признаци, познати на Едмон, които го бяха уплашили толкова много при първото си появяване.
— Е, приятелю мой — рече Фариа с примирение, — вие разбирате, нали? Не е нужно да ви обяснявам.
Едмон изстена и обезумял от мъка, като се спусна към вратата, завика:
— На помощ! На помощ!
Фариа намери сила да го задържи за ръката.
— Мълчете — рече той, — инак ще се погубите. Да мислим само за вас, приятелю мой, как да направим поносимо вашето затворничество или възможно вашето бягство. Биха ви били потребни години, за да направите сам всичко това, което аз направих тук и което ще бъде разрушено веднага, щом надзирателите ни узнаят за нашата дружба. Пък и не се безпокойте, приятелю, килията, която напускам, няма да остане дълго празна: друг нещастник ще заеме мястото ми. На този друг вие ще се явите като ангел спасител. Той може би ще е млад, силен и търпелив като вас и ще може да ви помогне да избягате, докато аз ви пречех. Вие няма да бъдете прикован към един полутруп, сковаващ всичките ви движения. Несъмнено бог иска най-сетне да ви помогне: той ви дава повече, отколкото ви взема, а за мене е вече време да умра.