Едмон само сплете ръце и извика:
— О, приятелю мой, приятелю мой, млъкнете!
После, като се посъвзе от непредвидения удар и си върна душевната твърдост, от която бяха го лишили думите на стареца, рече:
— Аз ви спасих вече веднъж, ще ви спася и втори път!
И вдигна крака на леглото и извади оттам стъкълцето, една трета от което още беше пълно с червена течност.
— Гледайте — рече той, — има още от спасителния напитък. По-скоро, по-скоро ми кажете какво трябва да правя този път; ще ми дадете ли нови наставления? Говорете, приятелю, аз слушам.
— Няма надежда — отговори Фариа, като поклати глава, — но все едно; угодно на бога е човекът, който той е сътворил и в чието сърце е вложил толкова дълбока обич към живота, да прави всичко възможно за запазването на съществованието си, понякога толкова тягостно, но затова пък винаги толкова скъпоценно.
— Ох, да, да — извика Дантес, — и аз ще ви спася, казвам ви!
— Хубаво, опитайте се тогава! Аз изстивам; усещам как кръвта ми нахлува в мозъка; страшни тръпки, от които ми тракат зъбите и сякаш костите ми се разединяват, разтърсват цялото ми тяло; след пет минути ще започне припадъкът, след четвърт час от мене ще остане само труп.
— Ох! — извика Дантес със съкрушено от скръб сърце.
— Постъпете, както първия път, само че не чакайте толкова дълго. Всичките ми жизнени сили са вече изчерпани и на смъртта — продължи той, като показа крака и ръката си, сковани от паралич — остава само половината от работата. Ако, след като налеете в устата ми дванайсет капки вместо десет, видите, че не се опомвам, налейте и останалото. Сега пренесете ме на леглото ми: аз не мога вече да се държа на краката си.
Едмон взе стареца на ръце и го сложи на леглото.
— Сега, приятелю — рече Фариа, — вие, единствена утеха на моя жалък живот, която небето, макар и малко късно, но все пак ми даде неоценим подарък, за който му благодаря, разделяйки се с вас навеки, аз ви пожелавам цялото това щастие, цялото това благоденствие, което заслужавате; сине мой, аз ви благославям!
Младият човек падна на колене и опря глава о леглото на стареца.
— Но преди всичко изслушайте внимателно онова, което ви казвам в този последен миг! Съкровището на Спада съществува; по божия милост за мене няма вече ни разстояния, ни пречки. Аз го виждам на дъното на втората пещера: очите ми проникват в дълбочините на земята и са ослепени от несметните богатства. Ако успеете да избягате, спомнете си, че клетият абат, смятан от всички за луд, не беше луд. Побързайте да отидете в Монте Кристо, овладейте нашето богатство, възползувайте се от него, вие доста страдахте.
Силен гърч прекъсна думите на стареца; Дантес вдигна глава, видя как очите на абата се наливат с червенина — сякаш вълна от кръв беше се изкачила от гърдите към челото.
— Сбогом, сбогом — пошепна старецът, като стискаше конвулсивно ръката на младия човек, — сбогом!
— О, не още, не още — извика момъкът, — не ни оставяйте, о, господи, спаси го… на помощ… при мене…
— Тихо, тихо — измънка умиращият, — че инак ще ни разделят, ако ме спасите.
— Прав сте. Да, да, бъдете спокоен, аз ще ви спася! Макар и да страдате много, струва ми се, че страдате по-малко, отколкото първия път.
— О, не се заблуждавайте: аз страдам по-малко, защото са ми останали по-малко сили за страдание. На ваша възраст човек вярва в живота, да вярваш и да се надяваш е предимство на младостта; но старите виждат по-ясно смъртта. О, ето я… тя иде… свършено е… притъмнява ми пред очите, разумът ми ме напуска… вашата ръка, Дантес!… Сбогом!…
И събрал всичките си сили, той се повдигна за последен път.
— Монте Кристо! — рече той. — Не забравяйте Монте Кристо!
И се повали на леглото.
Припадъкът беше страшен: сгърчени крайници, отекли клепачи, кървава пяна; сковано тяло — ето какво остана на това мъченическо ложе от разумното същество, което лежеше там само до преди една минута.
Дантес взе кандилото, сложи го до възглавето на леглото върху издадения от стената камък трепетливата му светлина осветяваше със странен, фантастичен блясък обезобразеното лице и неподвижното вкочанено тяло.
Втренчил очи в него, той чакаше неустрашимо мига, когато ще трябва да употреби спасителното лекарство.
Когато помисли, че този миг е дошъл, той взе ножа, разтвори зъбите, които оказваха по-малка съпротива от първия път, отброи една след друга дванайсет капки и почака; в стъкълцето оставаше около два пъти повече, отколкото беше налял.