— Знаете ли, господине — възрази настойчиво управителят, — че в подобни случаи ние не се задоволяваме само с преглед; въпреки всички видими признаци бъдете така добър да завършите работата си, като изпълните предписаните от закона формалности.
— Нека нагорещят железата — рече лекарят, — но, право да си кажа, това е излишна предпазливост.
Тази заповед за нагорещяване на железата накара Дантес да потрепери.
Зачуха се бързи стъпки, вратата скръцна, отново прозвучаха стъпки напред и назад и след няколко минути един тъмничар, току-що влязъл, рече:
— Ето мангала с желязото.
Отново настъпи мълчание, после се чу цвъртене на изгаряно месо и тежка, отвратителна миризма проникна дори през стената, зад която Дантес слушаше ужасен.
При тази миризма на овъглена човешка плът пот изби по челото на младия човек и му се стори, че — аха! — ще припадне.
— Вие виждате, че е умрял — рече лекарят, — изгарянето на петата е най-убедителното доказателство; клетият луд се е излекувал от лудостта си и се е освободил от затворничеството си.
— Не се ли наричаше той Фариа? — попита един от офицерите, които придружаваха управителя.
— Да, и той разправяше, че това е име на стар род; впрочем той беше много учен и доста умен във всичко, което не се отнасяше до съкровището му; но в тая точка, трябва да се признае, беше непоносим.
— Това е болест, която ние наричаме мономания — рече лекарят.
— Никога ли не ви се е случвало да се оплачете от него? — попита управителят тъмничаря, който носеше храна на абата.
— Никога, господин управителю — отговори тъмничарят, — никога, абсолютно никога, напротив, по-рано ме забавляваше много, като ми разправяше разни истории; а един ден, когато жена ми заболя, предписа й лекарство и тя оздравя.
— Я гледай — рече лекарят, — не знаех, че съм имал работа с колега; надявам се, господин управителю — добави той през смях, — че вие ще се отнесете към него както подобава.
— Да, да, бъдете спокоен — той ще бъде погребан прилично в най-нов чувал, какъвто само се намери; доволен ли сте?
— Трябва ли да изпълним тази последна формалност пред вас, господин управителю? — попита един от тъмничарите.
— Разбира се, само по-скоро; няма да стоя в тази килия цял ден я.
Зачуха се нови стъпки напред и назад; след малко шумолене на платно достигна до ушите на Дантес, леглото изскърца върху пружините си, по плочите се чуха тежки стъпки на човек, който издига някакъв товар, после леглото отново изскърца под сложената върху него тежест.
— Довечера — рече управителят.
— Ще има ли опело? — попита един от офицерите.
— Това е невъзможно — отговори управителят, — тъмничният свещеник вчера ми поиска отпуск една неделя да отиде в Иер, гарантирах му за всичките си затворници през това време; клетият абат нямаше защо да бърза толкова: и него щяха да опеят.
— Е-е — рече лекарят с присъщото на хората от неговата професия безбожие, — той е духовник; бог ще зачете сана му и няма да достави на ада удоволствието да получи един свещеник.
Гръмък смях последва тази неуместна шега. През това време поставяха тялото в чувала.
— Довечера! — повтори управителят, когато всичко свърши.
— В колко часа? — попита един от тъмничарите.
— Ами към десет-единайсет часа.
— Ще се караули ли над умрелия?
— Защо? Затворете, като да е жив, и толкоз.
Стъпките се отдалечиха, гласовете лека-полека заглъхнаха, чу се как хлопна вратата, изскърцаха резетата и мрачна тишина, тишината не на самотата, а на смъртта, обгърна всичко, дори и вледенената душа на младия човек.
Тогава той повдигна бавно плочата с главата си и хвърли в килията изпитателен поглед.
Килията беше празна. Дантес излезе от подземния вход.
(обратно)ХХ. ГРОБИЩЕТО НА ЗАМЪКА ИФ
На леглото, проснат по дължината му, в мъждивата светлина на мъгливото утро, която проникваше през прозореца, се виждаше един чувал от груб плат, под широките гънки на който се очертаваше смътно дълго неподвижно тяло — това беше саванът на Фариа, който, по думите на тъмничарите, струваше съвсем евтино. И тъй, всичко беше свършено, Дантес беше вече физически отделен от своя стар приятел; той не можеше вече да вижда очите му, останали отворени, сякаш за да гледат отвън смъртта, не можеше да стисне вече умелата ръка, вдигнала пред него завесата, която скриваше тайните на света. Фариа, отзивчивият и добър другар, към когото се беше привързал така силно, съществуваше само в спомените му. Тогава той седна до възглавето на това страшно легло и потъна в мрачна и горчива скръб.
Сам! Отново сам! Отново обкръжен от мълчание, отново лице срещу лице с небитието.