Той простена, двамата гребци удвоиха силите си и един от тях му извика на италиански:
— Дръж се!
Тези думи долетяха до Дантес тъкмо в мига, когато вълната, на която той не можа да се изкачи, плисна над главата му и го покри с пяна.
Той се появи още веднъж над морето, като се бъхтеше във водата безпомощно и отчаяно подобно давещ се, извика за трети път и почувствува как потъва, като че на краката му е все още вързана зловещата желязна топка.
Водата го покри и през нея той видя модрото небе с черни петна.
Той направи още едно нечовешко усилие и отново изплува на повърхността. Стори му се, че го хващат за косите, после не видя вече нищо, не чу нищо; беше изгубил съзнание.
Когато отвори очи, Дантес се видя на палубата на тартаната, която продължаваше хода си; първият му поглед бе да види в каква посока се движи тя — отдалечаваха се от замъка Иф.
Дантес беше толкова отпаднал, че радостният му възглас прозвуча като скръбен стон.
Той лежеше на палубата — един от матросите му търкаше крайниците с вълнена завивка; друг, в когото той позна оня, който беше му извикал: „Дръж се!“, му пъхаше в устата гърлото на една манерка; трети, стар моряк, едновременно кормчия и собственик на кораба, го гледаше с егоистично съчувствие, изпитвано обикновено от хората към нещастието, което вчера ги е отминало, но утре може да ги настигне.
Няколко капки ром от манерката съживиха прималялото сърце на младия човек, а разтривките с вълнената завивка, които продължаваше да върши матросът, коленичил пред него, върнаха гъвкавостта на крайниците му.
— Кой сте вие? — попита на завален френски език стопанинът на тартаната.
— Аз съм малтийски моряк — отговори Дантес на завален италиански език, — ние идвахме от Сиракуза натоварени с вино и панолин. Снощната буря ни настигна на нос Маржиу и ние се разбихме ей в тези канари, които виждате там.
— Откъде доплувахте?
— От тези скали, в които за добра чест се вкопчих, а нашият клет капитан си разби главата. Останалите ни трима другари се удавиха. Навярно само аз съм останал жив; съгледах вашия кораб и като се страхувах, че ще трябва да чакам дълго на този самотен и пустинен остров, реших на един отломък от нашия кораб да доплувам до вас. Сполай ви — продължи Дантес, — вие ми спасихте живота; аз вече се давех, когато един от вашите моряци ме хвана за косите.
— Това съм аз — рече един моряк с ласкаво и открито лице, оградено с дълги черни бакенбарди, — и тъкмо беше време: вие потъвахте.
— Да — рече Дантес, като му протягаше ръка, — да, приятелю, още веднъж ви благодаря.
— Бога ми — рече морякът, — почти се колебаех. С вашата дълга шест пръсти брада и вашите една стъпка дълги коси вие приличахте повече на разбойник, отколкото на почтен човек.
Дантес си спомни, че действително, откакто беше в замъка Иф, не беше си стригал нито косите, нито брадата.
— Да — рече той, — в минута на опасност дадох обет на Богородица от Пие де ла Грота да не стрижа десет години косите и брадата си. Днес изтича срокът на моя обет и аз насмалко не се удавих на годишнината.
— Сега какво да правим с вас? — попита собственикът.
— Уви — отвърна Дантес, — каквото искате: корабчето, на което плувах, се разби, капитанът е мъртъв, както виждате, аз оцелях, но съм останал съвсем гол; за щастие аз не съм лош моряк; свалете ме в първото пристанище, където се отбиете, и аз ще си намеря работа на някой търговски кораб.
— Познавате ли Средиземно море?
— По него плавам от детинство.
— Знаете ли местата, дето може да се пусне котва?
— Малко са пристанищата, дори най-трудните, дето да не мога да вляза или да изляза със затворени очи.
— Е, кажете тогава, капитане — попита матросът, който беше викнал: „Дръж се!“ на Дантес, — ако новият ни другар говори истината, защо да не остане с нас?
— Да, ако казва истината — рече стопанинът на кораба недоверчиво, — но в такова положение, в каквото се намира сиромахът, човек обещава много, а изпълнява само това, което може.
— Аз ще изпълня повече, отколкото обещах — рече Дантес.
— Охо — рече стопанинът през смях, — ще видим.
— Когато ви е угодно — рече Дантес и стана. — Къде отивате?
— В Ливорно.
— В такъв случай, вместо да лъкатушите и да губите скъпо време, защо не тръгнете чисто и просто по вятъра.
— Защото ще се опрем право в остров Рион.
— Вие ще минете на двайсет разтега от него.
— Поемете тогава кормилото — рече капитанът — и да видим какво е вашето умение.