Когато малтиецът (така наричаха Дантес) правеше подобно изявление, това стигаше и всеки отиваше да си легне спокоен.
Това беше се случило няколко пъти; Дантес, възвърнат от самотата в света, изпитваше от време на време властна нужда да остане сам. А къде самотата можеше да бъде тъй безпределна и поетична, както на един кораб, който плава сам в морето, през мрака на нощта, в мълчанието на безкрая?
Сега самотата беше населена от мислите на Дантес, нощта осветена от бляновете му, мълчанието оживено от надеждите му.
Когато капитанът се събуди, корабът се движеше под всичките си платна: не беше останало късче платно, ненадуто от вятъра; изминаваха по две и половина левги в час.
Остров Монте Кристо растеше над хоризонта.
Едмон предаде кораба на капитана и отиде на свой ред да легне в хамака си; но въпреки безсънната нощ не можа да склопи око нито за миг.
Два часа по-късно отново се качи на палубата; корабът тъкмо заобикаляше остров Елба. Намираха се до Маречана, над плоския и зелен остров Пианоза. В небесната синева се възправяше пламтящият връх на Монте Кристо.
Дантес заповяда на кормчията да завие кормилото наляво, за да остави Пианоза отдясно; той беше пресметнал, че тази маневра ще скъси пътя с два-три възела.
Към пет часа вечерта се виждаше вече целият остров. В прозрачния въздух, пронизан от лъчите на залязващото слънце, се различаваха и най-малките подробности.
Едмон поглъщаше с очи тази скалиста грамада, която блестеше с всички вечерни багри от яркорозово до тъмносиньо; от време на време вълни от горещина заливаха лицето му; челото му се покриваше с червенина, пурпурен облак застилаше очите му.
Никой играч, заложил цялото си състояние на едно хвърляне на заровете, не е изпитвал такова безпокойство, каквото изпитваше Едмон в пароксизма на своите надежди.
Падна нощ; в десет часа вечерта те стигнаха острова; „Младата Амелия“ дойде първа на срещата. Дантес въпреки обикновеното си самообладание не можа да се сдържи; скочи пръв на брега и ако бе му достигнала дързост, щеше да целуне като Брут земята.
Нощта беше тъмна; но в единайсет часа луната се издигна над морето и посребри всяка негова тръпка; после, щом се издигна още по-високо, лъчите й почнаха да изливат бели водопади от светлина над натрупаните скали на този втори Пелион.
Островът беше познат на екипажа на „Младата Амелия“: това беше една от обичайните й спирки. Що се отнася до Дантес, той го беше виждал при всяко от своите пътувания на Изток, но никога не беше слизал на него.
Той се обърна към Джакопо.
— Къде ще прекараме нощта? — попита той.
— Ами че на тартаната — отговори морякът.
— Няма ли да бъдем по-добре в пещерите?
— Кои пещери?
— В пещерите на острова.
— Не знам да има там пещери — рече Джакопо.
Студена пот изби по челото на Дантес.
— Няма ли пещери в Монте Кристо? — попита той.
— Не.
Дантес стоя минута втрещен; после помисли, че тези пещери са може би затрупани от някое случайно срутване, а може и кардинал Спада да ги е запушил от предпазливост.
В такъв случай цялата работа беше да се намери отново изчезналият отвор. Безполезно беше да го търсиш през нощта. Дантес отложи издирванията си за другия ден. При това един сигнал от морето, издигнат на половин левга от брега и на който „Младата Амелия“ отговори веднага със също такъв сигнал, възвести, че е време да се заловят за работа.
Закъснелият кораб, успокоен от сигнала, който означаваше, че може да се приближи спокойно, се появи скоро, бял и безмълвен като привидение, и хвърли котва на един кабелт от брега. Тозчас започна разтоварването.
Дантес, работейки, мислеше за радостното ура, което можеше само с една дума да предизвика между тези хора, ако изкажеше гласно неотстъпната мисъл, която звучеше в ушите и сърцето му. Но той не само не разкриваше прекрасната тайна, напротив — страхуваше се, че и така вече е казал твърде много и е събудил подозрения със своите отивания и връщания, с честите си питания, с внимателните си изследвания и непрекъснатата си загриженост. За щастие поне в този случай тежкото минало беше хвърлило на лицето му облака на незаличима тъга и редките проблясъци на веселие бяха действително само светкавици.
Никой не подозираше нищо и когато на другия ден Дантес взе пушка, куршуми и барут и заяви, че иска да убие някоя от многобройните диви кози, които скачаха от скала на скала, всички отдадоха този излет на Дантес на страстта му към лова или на любовта му към усамотение. Едничък само Джакопо пожела да го придружи. Дантес не се възпротиви от страх да не възбуди подозрение у него. Но едва изминаха четвърт левга, Дантес издебна случай да убие едно яре и изпрати Джакопо да го отнесе на другарите му, като поръча да го изпекат, а когато обедът бъде готов, да му обадят с пушечен изстрел да дойде и да изяде своя дял; сушени плодове и шише монтепулчиянско вино щяха да допълнят угощението.