Дантес продължи пътя си, като се обръщаше сегиз-тогиз назад. Когато се покатери на върха на една скала, той видя на хиляда стъпки под себе си другарите си, към които Джакопо се беше вече присъединил, заети ревностно с приготовлението на обеда, обогатен благодарение на сръчността на Едмон с много ценна гозба.
Около минута той ги гледа с кротка и тъжна усмивка на човек, съзнаващ своето превъзходство.
„След два часа — каза си той — тези хора, получили петдесет пиастра, ще тръгнат пак, за да спечелят с опасност за живота си още петдесет; после, събрали шестстотин ливри ще прахосат това съкровище в някой град, горди като султани и безгрижни като набаби. Днес аз живея с надежда и презирам богатството им, което ми се струва дълбока сиромашия; утре може би ще ме постигне разочарование и аз ще гледам на тази дълбока сиромашия като на върховно щастие… Ох, не — извика Едмон, — това няма да бъде; мъдрият, непогрешим Фариа не може да се е лъгал само в това. Пък и по-добре е да умреш, отколкото да влачиш такъв долен, окаян живот.“
И тъй Дантес, който преди три месеца жадуваше само за свобода, сега не се задоволяваше с нея и ламтеше за богатство; вина за това имаше не Дантес, а природата, която, ограничила мощта на човека, е вложила в него безкрайни желания. Вървейки между две стени от скали по една изровена от потока пътека, която вероятно никога не беше тъпкал човешки крак, Дантес се приближи до мястото, дето по негово предположение трябваше да се намират пещерите. Като следваше брега на морето и оглеждаше с дълбоко внимание и най-малките предмети, той забеляза на някои скали резки, издълбани навярно от човешка ръка.
Времето, което мята върху всичко веществено покривалото си от мъх, както върху всичко духовно — покривалото си от забрава, сякаш беше пощадило тези знаци, изсечени през определени промеждутъци и предназначени вероятно да посочат някакъв път; от време на време знаците се губеха под нацъфтели, отрупани с цветове митрови храсти или под лишеи. Тогава Едмон разтръгваше клоните или повдигаше мъховете, за да намери пътеводните знаци, които го водеха по този нов лабиринт. Тези знаци даваха на Едмон надежда. Защо да не се предположи, че кардиналът, не могъл да предвиди, че нещастието ще бъде толкова пълно, ги е начертал сам, за да послужат за пътеводител на неговия племенник? Това самотно място подхождаше напълно, за да се зарови тук съкровище. Само че тези вероломни знаци не бяха ли привлекли вече други очи освен онези за които бяха изсечени, и островът, пълен с мрачни чудеса, беше ли опазил свято своята прекрасна тайна?
На около шейсет крачки от пристана Едмон, все още скрит от погледа на другарите си зад неравния терен, видя, че резките свършват; но те не водеха до никаква пещера. Пред него се издигаше една голяма кръгла скала, почиваща на мощна основа. Едмон помисли, че може би е стигнал не края, а, напротив, началото на резките; затова той пое обратния път и се върна по стъпките си.
През това време другарите му готвеха обеда, ходеха да налеят вода от извора, пренасяха хляб и плодове на брега и печеха ярето. Тъкмо когато го сваляха от приготвения от тях шиш, те съгледаха Едмон, който, лек и чевръст като козел, скачаше от скала на скала; те гръмнаха с пушка, за да му дадат знак. Ловецът тозчас възви и се затече към тях. Но в мига, когато всички следяха скоковете му и намираха пъргавината му за безразсъдство, сякаш за да оправдае страховете им, Едмон се подхлъзна на върха на една скала; олюля се, извика и изчезна от очите им.
Всички скочиха отведнъж, защото всички обичаха Едмон въпреки превъзходството му над тях; ала пръв до него стигна Джакопо.
Той намери Едмон на земята окървавен и почти в безсъзнание; види се, беше се строполил от дванайсет-петнайсет стъпки височина. Наляха му в устата няколко капки ром и това лекарство, което веднъж така му беше помогнало, произведе и този път същото въздействие.
Едмон отвори очи и се оплака от силна болка в коляното, от голяма тежест в главата и непоносим бодеж в кръста. Поискаха да го пренесат на брега; но когато понечиха да го вдигнат, макар Джакопо да се разпореждаше с това, той изохка и заяви, че няма сили да изтърпи това пренасяне.
То се знае, на Дантес не му беше до обеда; но той начаса настоя пред другарите си, които нямаха като него причина да тримирят, да се върнат на мястото си. За себе си каза, че се нуждае само от малко почивка, и ги увери, че когато се върнат, той ще бъде по-добре.