Моряците не чакаха много да ги молят, те бяха гладни, миризмата на ярето стигаше до тях, а морските вълци не се церемонят помежду си.
След час те се върнаха. Всичко, което Едмон можа да направи през това време, беше да пропълзи десетина стъпки и да се облегне на една мъхеста скала.
Но вместо да се успокоят, болките на Дантес очевидно се бяха засилили. Старият капитан, който трябваше да отплава на заранта, за да свали товара на границата на Пиемонт и Франция, между Ница и Фрежюс, настояваше Дантес да се помъчи да стане. Дантес направи свръхчовешки усилия да изпълни желанието му; но при всяко усилие падаше отново, побледнял, стенейки.
— Счупил си е кръста — рече шепнешком капитанът. — Все едно, той е прекрасен другар и не бива да го оставяме; да се помъчим да го пренесем до тартаната.
Но Дантес заяви, че предпочита да умре там, където е, отколкото да изтърпи жестоките болки, които му причиняваше и най-малкото движение.
— Хубаво — рече капитанът, — да става, каквото ще, само да не кажат, че сме оставили без помощ такъв добър другар като вас. Ще тръгнем чак довечера.
Това предложение зачуди много матросите, макар и нито един от тях да не възразяваше — напротив. Те познаваха капитана като твърд човек и за пръв път го виждаха да се отказва от едно свое намерение или да отложи изпълнението му.
Затова Дантес не се съгласи заради него да става такова нарушение на установения на борда ред.
— Не — рече той на капитана, — аз се показах несръчен и редно е аз да понеса наказанието на несръчността си. Оставете ми малък запас от сухари, пушка, барут и куршуми, за да убия някоя коза, а може би и да се защищавам, и кирка, за да си построя някаква къщурка, ако вие се забавите.
— Ами че ти ще умреш от глад — рече капитанът.
— Предпочитам да умра — отговори Едмон, — отколкото да понасям нечуваните болки при най-малкото помръдване.
Капитанът погледна към кораба, който се полюляваше в малкото пристанище, готов да вдигне котва и да отплава.
— Какво да правим с тебе, малтиецо? — рече той. — Ние не можем да те оставим така, но не можем и да останем!
— Заминавайте, заминавайте! — извика Дантес.
— Ние ще отсъствуваме най-малко седмица — рече капитанът и ще трябва освен това да се отклоним от пътя, за да дойдем да те вземем.
— Слушайте — каза Дантес, — ако след два-три дни срещнете някоя рибарска или друга ладия, която идва насам, обадете й за мене, ще платя двайсет и пет пиастра, ако ме закарат в Ливорно. Не срещнете ли, върнете се сами.
Капитанът поклати глава.
— Слушайте, капитан Балди, има един начин да се уреди всичко — заяви Джакопо, — заминете, аз ще остана с ранения да се грижа за него.
— И ти ще се откажеш от своя пай при подялбата — рече Едмон, — за да останеш с мене?
— Да — рече Джакопо, — и без съжаление.
— Хайде, ти си добро момче, Джакопо — рече Едмон, — бог ще те възнагради за доброто ти намерение; благодаря, но аз не се нуждая от никого: като си отпочина ден-два, аз ще се оправя, а сред тези скали се надявам да намеря някои и други треви — превъзходен цяр срещу натъртване.
И странна усмивка мина по устните на Дантес; той стисна горещо ръката на Джакопо, но беше непреклонен в решението си да остане, и то сам.
Контрабандистите оставиха на Едмон всичко, което искаше, и си тръгнаха, като се обръщаха назад много пъти и се прощаваха всеки път сърдечно със знаци, на които Едмон отговаряше само с ръка, сякаш не можеше да помръдне тяло.
После, когато изчезнаха, той си пошушна през смях:
„Странно е, че тъкмо между такива хора намираш приятелство и преданост“.
Тогава той се довлече предпазливо до върха на една скала, която закриваше от него морето, и оттам видя как тартаната довършва своите приготовления, вдига котва, полюшва се грациозно като чайка, разперила криле, и потегля.
След час тя изчезна съвсем: поне от мястото, дето лежеше раненият, беше невъзможно да я види човек.
Тогава Дантес се изправи на крака, по-гъвкав и по-лек от яретата, които скачаха по дивите скали между миртите и сакъзовите дървета, сграбчи пушката в едната ръка, кирката в другата и се затече към близката канара, до която свършваха набелязаните от него резки по скалите.
„А сега — извика той, като си спомни приказката за арабския рибар, която му беше разказал Фариа, — сега, Сезам, отвори се!“
(обратно)XXIV. ОМАЙНИЯТ БЛЯСЪК
Слънцето беше изминало почти една трета от своя път и майските му лъчи, топли и животворни, се лееха над тези скали, които сами сякаш усещаха топлината му; хиляди щурци, невидими в изтравничетата, огласяха местността със своето еднообразно, непрекъснато цвъртене; листата на миртите и маслините трептяха и издаваха някакъв металичен звук; при всяка стъпка на Едмон по нагорещения гранит се разбягваха гущери, зелени като смарагди; далеч върху полегатите склонове скачаха диви кози, които понякога привличат там ловците; с една дума, островът беше обитаван, жив, развълнуван, но въпреки това Едмон усещаше, че е сам с природата.