Ето какво каза той, когато стигна градската порта: — Дявол ме взел! Всички са се побъркали, а ако не са, боже милостиви, излиза, че аз, грешният, съм мръднал.
Глава 27
За това, как брат Горанфло се убеди, че е сомнамбул, и как горчиво оплаква своята немощ
Включително до съдбоносния ден, до който стигнахме в своето повествувание, до деня, в който върху бедния монах се стовари толкова неочаквана беда, брат Горанфло водеше живот съзерцателен, тоест, той излизаше от манастира рано сутрин, ако искаше да подиша чист въздух, или по-късно, ако искаше да се погрее на слънчице. Като се уповаваше на бога и на манастирската кухня, той беше загрижен само за това да може да си подсигури в добавка, и то не толкова често, изключително мирски трапези в „Рогът на изобилието“. Количеството и обилието на тези трапези зависеше от настроението на вярващите, понеже се заплащаше с монетите, събирани от брат Горанфло във вид на милостиня. И брат Горанфло, минавайки по улица Сен-Жак, не пропускаше случай да спре в „Рогът на изобилието“ заедно със своя улов. След това той отнасяше в манастира всички събрани от него през деня доброволни подаяния, като се извадят онези, които биваха оставяни в кръчмичката. Той имаше и приятел — Шико, който обичаше добре да се нахрани с весела компания. Но на Шико не можеше да се разчита. Понякога се срещаха три, или четири дена подред, после Шико изчезваше внезапно и не се появяваше две седмици, месец, шест седмици. Или беше с краля в двореца, или съпровождаше краля на поредното поклонение, или пътуваше някъде по свои работи, или просто от каприз. Горанфло принадлежеше към онези монаси, за които, както и за другите деца на полка, светът започваше от старшия вкъщи, сиреч от манастирския полковник и завършваше с празното канче. И тъй, това дете на манастира, този войник на църквата, ако ни е позволено да употребяваме за духовно лице образния израз, с който току-що охарактеризирахме защитниците на родината, никога не бе и помислял, че в един прекрасен ден ще му се наложи да се отправи на път към неизвестността.
Ех, да имаше пари! Игуменът обаче отговори на неговия въпрос по апостолски просто и ясно, както е казано от Лука: „Търсете и ще намерите.“
Като си помисли в какви далечни краища трябва да търси, Горанфло усети умора по цялото тяло. Главното на първо време обаче беше да се избегне надвисналата над главата му опасност — опасност неизвестна, но близка, както можеше да се заключи от думите на игумена.
Злощастният монах не беше от тези, които, променяйки външността си и с помощта на някаква метаморфоза, ловко могат да се изплъзнат от преследвачите. Ето защо той реши отначало да излезе в открито море и като се вкопчи в това решение, с бодра стъпка премина през Бурделската порта, а после със страх, предпазливо, стараейки се да заема колкото се може по-малко място в пространството, за да избегне евентуалната среща със стрелците, която му предричаше абатът на манастира „Света Женевиев“, премина край караулното на нощната стража и вратарите.
Когато се озова на воля, сред полето, на петстотин крачки от градските порти, когато съзря на склоновете на рова, които бяха също като кресло, първата поникнала пролетна тревица, видя на хоризонта веселото пролетно слънце, отляво и отдясно — пустеещи поля, а отзад шумния град, той седна на крайпътния откос, подпря двойната си брадичка с широка тлъста длан, почеса с показалец квадратния връх на носа си, напомнящ нос на дог, и потъна в размишления, прекъсвани от жални въздишки.
На брат Горанфло му липсваше арфа само, за да прилича съвсем на един от онези юдеи, които закачили арфите си на върбата по време на разрушаването на Ерусалим, и оставили на бъдещото човечество знаменития псалм „Super flumina Babilonis“41, послужил за сюжет на безкрайно множество печални картини.
Горанфло въздишаше толкова изразително и защото наближаваше девет часът — часът на обедната трапеза, тъй като монасите, изоставайки от цивилизацията, както подобава на хора, уединили се от мирската суета, в година 1578, с божия милост все още спазваха обичаите на добрия крал Шарл V, който обядваше в осем часа сутринта — веднага след месата.
Да се преброят всички противоречиви мисли, които като вихър се извиха в съзнанието на принудения да пости брат Горанфло, би било не по-малко трудно, отколкото да се преброят песъчинките, вдигнати от вятъра на морския бряг в бурно море.
Но първата мисъл, от която, длъжни сме да кажем, той се отказа трудно, беше: да се върне в Париж, да отиде право в манастира и да обясни на абата, че предпочита затвора пред заточението и че даже е съгласен, ако се налага, да изтърпи наказание, бича, двойния бич и inpace42, стига само под клетва да му обещаят, че ще се погрижат за софрите му, чийто брой той даже би се съгласил да се съкрати до пет на ден.