Изведнъж непознатият се обърна с гръб към Горанфло и се свлече на земята с такава бързина, като че ли краката му се подкосиха. Вероятно той чу тропота на конски копита, който долетя откъм градската порта.
И наистина, трима ездачи — двамата от които, изглежда бяха лакеи — върху три здрави мулета, към седлата на които бяха вързани с ремъци три големи куфара, без да бързат, излязоха от Париж през Бурделската врата. Щом ги забеляза, човекът при камъните се сви, колкото можеше, и почти пълзешком се добра до горичката, избра най-дебелото дърво и се скри зад него в позата на ловец, проследяващ дивеч.
Кавалкадата премина, без да го забележи, или във всеки случай, без да му обърне внимание. Напротив, човекът от засадата направо впи очи в ездачите.
„Аз попречих да бъде извършено престъпление — каза си Горанфло, — моето присъствие тук на този път, в тази минута е проява на божията воля; как бих искал щото Господ отново да прояви своята воля и ми помогне да закуся.“
Пропускайки ездачите покрай себе си, наблюдателят се върна в къщата.
— Прекрасно — каза Горанфло. — Ето срещата, която ще ми донесе желания успех, стига само да не греша. Човек, който проследява някого, не обича да бъде разкрит. Значи аз разполагам с нечия тайна и ще изкарам от нея попе шест дена.
И Горанфло, без да се бави, насочи стъпките си към къщата. Но колкото повече се приближаваше към вратите й — все по-ясно си представяше войнствената осанка на конника, дългата рапира, удряща по прасците своя собственик и заплашителния поглед, с който той следеше кавалкадата. И монахът си каза:
„Не, сигурно аз бъркам, такъв мъж няма да позволи да бъде заплашен.“
Докато вървеше към вратата, Горанфло окончателно се убеди в безполезността на своя план и почесваше сега не носа си, а ухото.
Изведнъж лицето му се озари.
— Имам идея — каза той.
Появата на идея в сънения мозък на монаха беше толкова рядко събитие, че Горанфло сам се учуди. Обаче и в онези времена е била известна фразата: необходимостта е майка на изобретателността.
— Идея — убеждаваше се той. — При това доста хитра идея. Аз ще му кажа: „Господине, всеки човек има свои проекти, свои желания, свои надежди — аз ще се помоля за изпълнение на вашите замисли, а вие все ще ми пожертвувате нещо.“ Ако той е замислил нещо нередно, в което не се съмнявам, ще бъде двойно по-заинтересован някой да се моли за него и затова ще даде охотно милостиня. След това ще представя този казус за разглеждане пред първия доктор по богословие, който ми попадне на пътя. Ще го попитам: възможно ли е да се молиш за изпълнение на замисли, които са ти неизвестни, особено ако предполагаш, че са и греховни. Както каже ученият мъж, така и ще направя, и тогава отговорен ще бъда не аз, а той. А ако не срещна доктор по богословие? Дребна работа, щом се съмняваме — ще се въздържим от молитви. А през това време ще закуся за сметка на този добър човек с нечестиви намерения.
Като взе това решение, Горанфло се притисна до стената и зачака.
След пет минути вратата широко се разтвори и се появи човек на кон.
Горанфло се приближи.
— Господине — започна той, обръщайки се към конника, — ако ви се струва, че пет „Pater“43 и пет „Ave“44 за изпълнение на вашите планове не са излишни…
Конникът изви глава към монаха.
— Горанфло! — извика той.
— Господин Шико! — изтръгна се от гърдите на слисания монах.
— Къде по дяволите, скиташ, приятелю? — попита Шико.
— Сам не зная, а вие?
— При мен работата е съвсем друга, аз си зная — каза Шико. — Аз карам само напред.
— Далеко ли?
— Докато не спра. Но ти, друже, защо не можеш да ми кажеш какво правиш тук? Подозирам нещо.
— Какво именно?
— Шпионираш ме.
— Господи Исусе! Да шпионирам вас, боже опази! Просто ви видях, това е всичко.
— Кога ме видя?
— Когато проследявахте мулетата.
— Глупак.
— Както желаете, но ей там зад онези камъни, вие ги…
— Слушан, Горанфло, аз си строя къща извън града. Този чакъл го купих и исках да видя какво качество е.
— Това е друга работа — каза монахът, без да повярва на нито една дума на Шико, — изглежда, съм сбъркал.
— И все пак, какво правиш ти тук, извън градските стени?
— Ах, господин Шико, аз съм изгнаник — със съкрушен вид отговори монахът.
— Какво?
— Изгнаник съм ви казвам.
И Горанфло, както беше драпиран в расото, се протегна в целия си неголям ръст и започна да поклаща глава нагоре-надолу, погледът му придоби взискателно изражение като на човек, на когото постигналото го голямо нещастие дава право на състрадание от страна на себеподобните.