— Не, не, успокойте се, миличка моя — каза Анри, — макар че да припадна до вас би било за мен щастие.
— Просто не разбирам, господарю, защо се подписвате „Анри Наварски“? Би следвало да се подписвате „Ронсар“ или „Клеман Маро“. Кълна се в Христовото тяло! И как успявате да не се разбирате с госпожа Маргьорит, та нали и двамата сте луди по поезията?
— Ах, д’Обиньо, бъди така добър, не ми говори за жена ми. Нали знаеш поговорката… Какво ли, ако тук изведнъж се срещнем с Маргьорит?
— Независимо от това, че сега тя е в Навара?
— Разпети петък! А нима аз сега не съм в Навара? Във всеки случай нима не се счита, че съм там? Чуй, Агрипа, ти направо ме хвърли в треска, качвай се, да тръгваме!
— А, не — каза д’Обиньо, — заминавайте без мен, аз ще тръгна след вас. Иначе ще ви притеснявам, и което е още по-лошо — вие ще ме притеснявате.
— Тогава затвори вратите, беарнска мечко, и постъпвай така, както намериш за добре — отговори Анри.
— Лаварен, натам, където знаеш! — обърна се той към кочияша.
Каретата потегли бавно, а след нея закрачи д’Обиньо, който порицаваше приятеля си, но считаше за необходимо да пази краля.
Заминаването на Анри дьо Навар избави Шико от ужасни опасения: д’Обиньо не беше от тези, които ще оставят жив онзи, който подслушва неговия откровен разговор с Анри:
— Трябва ли Валоа да знае за това, което стана тук? — каза Шико, изпълзявайки на четири крака изпод скамейката. — Това е въпросът.
Шико се протегна, за да възвърне еластичността на дългите си крака, схванати от тръпки.
— Защо ли му трябва да знае? — продължи да разсъждава наум гасконецът. — Двама мъже, които се крият, и една бременна жена! Не, наистина би било подло! Нищо няма да кажа. При това, както предполагам, това не е и толкова важно, доколкото в крайна сметка кралството управлявам аз.
И Шико, останал съвсем сам, весело подскочи.
— Влюбени — много мило — продължи той, — но д’Обиньо е прав, нашият скъп Анри дьо Навар се влюбва твърде често за един крал: in partibus49. Само преди една година той идва в Париж заради госпожа дьо Сов. А днес взема със себе си едно очарователно дете, склонно към припадане. Коя ли може да бъде, дявол да го вземе? По всяка вероятност — Ла Фосез. И после, струва ми се, че ако Анри дьо Навар е сериозен претендент за престола, ако той, бедният, действително се стреми към трона, не му пречи малко да се позамисли как да унищожи своя враг Белязания, своя враг кардинал дьо Гиз и своя враг милия херцог дьо Майен. На мен ми допада Беарнеца и съм убеден, че рано или късно той ще създаде неприятности на богоненавистния кожодер от Лотарингия. Решено — нито думичка за онова, което видях и чух.
В този момент на улицата се изсипа тълпа пияни лигисти с викове:
— Да живее църквата! Смърт на Беарнеца! На кладата хугенотите! В огъня еретиците!
По това време каретата вече сви зад ъгъла на гробищата на Невинно убитите и се скри в улица Сен-Дени.
— И така — каза Шико, — да си припомним как беше: видях кардинал дьо Гиз, видях херцог дьо Майен, видях крал Анри Валоа, Анри дьо Навар. В колекцията си нямам само принц, тоест херцог д’Анжу. Да вървим да го търсим и ще го търсим, докато го намерим. А всъщност, къде с моят Франсоа III, кълна се в светата утроба? Копнея да го съзерцавам — него, достойния монарх.
Шико се запъти към църквата Сен-Жермен-л’Оксероа.
Не само Шико беше зает с издирване на херцог д’Анжу и обезпокоен от неговото отсъствие. Братята Гиз също търсеха принца и също безуспешно. Монсеньор херцог д’Анжу не беше човек, склонен към безразсъден риск, и по-късно ще разберем какво все още го задържаше настрана от приятелите му.
За миг на Шико се стори, че откри принца. Това се случи на улица Бетизи. Пред вратите на магазина за вино се беше събрала голяма тълпа и в нея Шико видя господин дьо Монсоро и Белязания.
— Чудесно! — каза си той. — Ето ги морските лисици. Акулата трябва да е тъдява някъде.
Шико сбърка. Господин дьо Монсоро и Белязания пред препълнената с пияници кръчмичка гощаваха с вино някакъв оратор, стопляйки по такъв начин завалените му излияния.
Този оратор беше Горанфло. Мъртвопияният монах разказваше за своето пътешествие в Лион и за двубоя в странноприемницата с една от най-долнопробните маши на Калвин.
Господин дьо Гиз слушаше този разказ с неотслабващо внимание, долавяйки в това някаква връзка с мълчанието на Никола Давид.
Улица Бетизи беше претъпкана, с народ. На кръглия коневръз — нещо твърде обичайно през онази епоха за много улици, бяха вързани конете на много благородници лигисти. Шико се спря до тълпата при коневръза и наостри уши.