В интерес на истината трябва да отбележим, че независимо от най-дълбокото уважение на енориашите към света Мария Египетска, много почтени жени считаха, че художникът е трябвало да намери по друго място на този деликатен епизод, или поне да не го беше показвал толкова явно. Като аргумент използуваха, или по-точно казано, красноречиво премълчаваха, че някои подробности от стенописа, твърде често привличат погледите на младите чираци, които техните господари търговци на сукно довеждаха на църква в неделите и по празниците.
Бюси хвърли поглед към Одоен, който за миг се беше превърнал в млад търговец и с най-голямо старание изучаваше фреската.
— Да не се готвиш да събуждаш в мен анакреонистични мисли с твоя параклис „Света Мария Египетска“? — попита Бюси. — Ако е така, то ти се заблуждаваш. Би трябвало да доведеш монаси или ученици.
— Боже опази — каза Одоен. — Omnis coqitatio libidi nosa cerebnim inficit50.
— Тогава защо?
— По дяволите! Да не би да трябва да си изваждаме очите, преди да влезем тук.
— Чуй ме, нали не си ме довел тук, за да ми покажеш коленете на света Мария Египетска, а с някаква друга цел?
— Само за това, дявол да го вземе! — каза Реми.
— Щом е така, тогава да си вървим, нагледах им се вече.
— Имай търпение! Службата скоро свършва. Ако вземем да излизаме сега, ще попречим на онези, които се молят.
Одоен леко придържаше Бюси за лакътя.
— Ето че свърши и всички излизат — каза Реми. — Да направим и ние същото, ако не възразявате.
Бюси с видимо безразличие и разсеяно се отправи към изхода.
— Та вие по този начин ще забравите и светена вода да вземете. Къде, по дяволите, ви е главата? — смъмри го Одоен.
Бюси, послушен като дете, се насочи към колоната, където се намираше чашата със светената вода.
Одоен се възползува от това и направи с ръка знак на някаква млада жена, която улови жеста и моментално се отправи към същата колона.
Ето защо, когато графът протегна ръка към чашата със светена вода, която имаше форма на раковина, придържана от двама египтяни, изваяни от черен мрамор, една друга зачервена възпълна ръка, принадлежаща по всяка вероятност на жена, докосна пръстите му и ги намокри с живителната влага.
Бюси не можа да удържи да не погледне лицето на тази жена — в същия миг той отстъпи крачка назад и пребледня — притежателната на тази ръка беше Гертруда, загърната в черно вълнено покривало.
Той застина така с протегната ръка, забравяйки да се прекръсти. Гертруда му се поклони и отмина нататък — високият й силует се открои на портата на малката църква.
На две крачки след Гертруда вървеше грижливо загърната с копринено наметало жена, чиято изящна фигура и прелестни крачета накараха Бюси да се замисли, че никъде в света не може да има друга такава изящна фигура и такива прелестни крачета.
На Реми не се наложи да обяснява нищо. Младият лекар само погледна графа. Бюси вече разбра защо трябваше да дойдат на тая улица и да влязат в тази църква.
Бюси последва жената, младият лекар последва Бюси. Тази процесия от четирима, следващи един след друг можеше да се стори някому забавна, ако тъжният вид на двама от тях не издаваше жестоки страдания.
Гертруда продължаваше да върви напред, зави на ъгъла на улица Монмартър, извървя по нея няколко крачки, след това се отби в една задънена улица, където се виждаше някаква портичка.
Бюси се поколеба.
— Какво, господин графе, да не искате да ви настъпя по петите? — каза Реми.
Бюси тръгна напред.
Гертруда все още оглавяваше шествието и извади от джоба си ключ, отвори портичката и пропусна госпожата да мине, без да се обърне нито веднъж.
Одоен й прошепна няколко думи и се отстрани да направи път на Бюси, а самият той влезе след това заедно с Гертруда. Тогава портичката се затвори и уличката опустя.
Часът беше седем и половина вечерта. Беше вече май и в затопления въздух се чувстваше първият полъх на пролетта. От своите пропукващи се тъмници се показваха на бял свят първите листа.
Бюси се огледа. Намираха се в малка, петдесет квадратни фута градинка, заградена с висока стена, обвита с бръшлян и други пълзящи растения, които пускаха все нови и нови филизи и изпускаха аромат във вечерната прохлада. Парченца мазилка се бяха отронили от стената под напора на развиващата се зеленина.
Дългите шибои весело надничаха, през пукнатините на църковната стена. Техните красиви цветове блестяха като чиста мед.