— Прекрасно — каза Келюс, — само Шико липсва сега.
— Напълно естествено — отговори му Можирон.
И този нахалник процеди през зъби някаква латинска пословица, която на френски може да се преведе така: „Кажи ми с кого дружиш, да ти кажа кой си.“
Анри се намръщи, а големите му очи заискриха като мълнии от гняв, така че погледът, който отправи в този момент към самозабравилите се приятели, беше наистина кралски.
Гневът обаче, изглежда, бързо обезсили краля, защото той отново се отпусна в креслото и започна да си играе с пръсти с ушите на малките кученца, които лежаха в панерчето до него.
В този момент в антрето отекнаха бързи стъпки и се появи д’Епернон без шапка, без наметало, с раздран камизол.
Келюс и Можирон се обърнаха към влезлия, а Нарцис с лай се нахвърли срещу него, като че ли познаваше любимците на краля само по дрехите им.
— Господи Исусе! — възкликна Анри. — Какво е станало с теб?
— Господарю — каза д’Епернон, — вижте как се отнасят към приятелите на ваше величество.
— Кой те е подредил така? — попита кралят.
— Вашият народ, кълна се в смъртта на Христос! По-точно народът на херцог д’Анжу. Този народ крещеше: „Да живее Лигата! Да живее църквата! Да живее дьо Гиз! Да живее Франсоа!“ С една дума — да живеят всички, освен краля.
— А какво направи ти на този народ, за да постъпи така с теб?
— Аз? Абсолютно нищо. Какво може да направи сам човек срещу всички? Народът в мое лице вижда ваш приятел и това му стига.
— А Шомберг?
— Какво Шомберг?
— Не ти ли се притече на помощ? Не те ли защити?
— Кълна се в смъртта на Христос, той и сам си имаше грижи.
— Какво искаш да кажеш?
— Това, че го оставих в ръцете на един бояджия, на чиято жена Шомберг смъкна шапчицата, и този бояджия заедно с петима или седмина свои чираци се готвеше да го пердаши.
— Проклятие! — изкрещя кралят. — И къде остави моя беден Шомберг? — добави той и се надигна от креслото. — Сам ще отида да му се притека на помощ. Може би някой ще каже — той погледна към Можирон и Келюс, — че приятелите ми ме напускат, но никой няма да каже, че аз напускам приятелите си.
— Благодаря, господарю — чу се глас зад гърба на Анри. — Аз съм тук. — Gott verdamme mich51 справих се с тях сам, макар че не беше лесно.
— Шомберг! Това е неговият глас! — извикаха тримата фаворити. — Но къде, по дяволите, е той?
— Тук съм! Заклевам се в бога, че ме виждате — извиси се гласът.
Тогава всички забелязаха, че от тъмнината на кабинета се приближи човек, по-скоро сянка на човек.
— Шомберг! — възкликна кралят, — откъде се взе и защо си с такъв цвят?
Наистина от главата до петите, без да е пропусната нито една част на тялото, нито един детайл на костюма му, целият Шомберг беше боядисан с най-прекрасен яркосин цвят, какъвто може да си представи човек.
— Der Teufel52! — закрещя той. — Презрени негодници! Ясно е вече защо бяха хукнали след мен.
— Но в какво се състои работата? Ако беше жълт, можеше да си го обясним, че е от страх, но син!
— Работата е в това, че ме хвърлиха в някаква каца. Помислих, че е само вода, а излезе, че е пълна с индиго!
— Кълна се в смъртта на Христос! — засмя се Келюс. — Те са наказали себе си. Това е скъпа боя, а ти си попил поне за двадесет екю.
— Смей се, смей се, но де да беше на мое място.
— А ти никого ли не напердаши? — попита Можирон.
— Знам само, че кинжалът ми остана там, където го забих до самата дръжка — в някакъв дебел търбух. Всичко стана за секунда. Изведнъж бях хванат и хвърлен в бурето, където направо щях да се удавя.
— А как успя да се измъкнеш?
— Имах още смелост, за да се реша на една страхлива постъпка, господарю.
— Какво направи?
— Извиках: „Да живее Лигата!“
— Точно като мен — каза д’Епернон, — само че мен към това ме накараха да добавя: „Да живее херцог д’Анжу!“
— Също и мен — каза Шомберг, гризейки пръстите си от ярост — и аз го извиках, но това още не е всичко.
— Какво! — възкликна кралят. — Заставили са те да извикаш още нещо?
— Не, още да викам не ме караха, това им беше достатъчно, но в момента, когато виках: „Да живее херцог д’Анжу!…“
— Кажи…
— Познайте кой мина в този момент?
— Нима мога да отгатна?
— Бюси, проклетият Бюси, който чу как прославям неговия господар.
— По всяка вероятност той не е разбрал какво става? — каза Келюс.
— Какво по дяволите ще е трудно да разбере — аз бях в кацата с кинжал, опрян в гърлото.