— Amen!53 — каза Можирон.
Фаворитите, които отиваха да пазят на двора, излязоха през едната врата, онези, които трябваше да се преоблекат — от другата.
Останал сам, кралят коленичи и започна да се моли.
Глава 5
Шико все повече и повече е крал на Франция
Удари полунощ. В полунощ вратите на Лувъра обикновено се затваряха Но Анри разсъди мъдро, че херцогът няма да пропусне да пренощува тази нощ в Лувъра, за да не създава повод за подозрение у краля, и затова заповяда да не затварят до един часа през нощта.
В дванадесет и четвърт първи при него се появи Келюс.
— Господарю — каза той, — херцогът се върна.
— Можирон какво прави?
— Остана да проследи дали херцогът няма да излезе отново.
— Такова нещо не ни заплашва.
— Значи… — Келюс с жест показа на краля, че остава само да се действа.
— Значи… ще го оставим спокойно да легне да спи — каза Анри. — Кой е с него?
— Господин дьо Монсоро и вечната му свита.
— А господин дьо Бюси?
— Господин дьо Бюси не е с тях.
— Отлично — каза кралят, за когото беше голямо облекчение да научи, че неговият брат е без първата си шпага.
— Каква ще бъде волята на краля?
— Кажете на д’Епернон и на Шомберг да побързат да предупредят господин дьо Монсоро, че кралят желае да разговаря с него.
Келюс се поклони и изпълни поръчението с онази бързина, която се подтиква от чувството на омраза и жажда за мъст, съединени в едно.
Пет минути по-късно влязоха д’Епернон и Шомберг, първият много добре облечен, а вторият — измит до бяло, само тук-там в гънките на кожата на лицето му имаше синкав оттенък; според мнението на теляка това можело да изчезне едва след няколко парни бани.
След двамата фаворити се появи господин дьо Монсоро.
— Господин капитанът от гвардията на ваше величество ме уведоми за честта, която ваше величество ми оказва като ме вика — поклони се главният ловчия.
— Да, господине — отговори Анри, — точно така. Докато се разхождах тази вечер и гледах светещите звезди и блестящата луна, неволно ми дойде наум, че след като времето е великолепно, не би било лошо да се по-ловува. Сега е само полунощ, господин графе, заминавайте още сега за Венсен и се разпоредете да ми осигурят лопатар, който утре да мога да преследвам.
— Но, господарю, предполагах, че ваше величество утре ще удостои херцог д’Анжу с аудиенция, също и херцог дьо Гиз, за да бъде избран глава на Лигата.
— И какво от това, господине? — каза кралят с толкова високомерен тон, който би затруднил всякакъв отговор.
— Може би няма да имате време…
— Онзи, който умее правилно да разпределя времето си, никога няма да има липса на време. Ето защо ви казвам: имате време да заминете още тази нощ при условие, че го сторите незабавно. Ще имате достатъчно време да подготвите дивеча и да предупредите дружината за утре в десет часа сутринта да бъде готова. И така, заминавайте веднага! Келюс и Можирон, заповядайте да отворят вратите на Лувъра на господин дьо Монсоро от мое име и след това заповядайте да ги затворят пак от името на краля.
Невероятно учуден, главният ловчия напусна стаята.
— Това прищявка на краля ли е? — попита той фаворитите в преддверието.
— Да — лаконично отговориха те.
Господин Монсоро разбра, че към това няма какво да се добави и замълча.
Главният ловчия нямаше никаква възможност да предупреди принца. От дясната му страна вървеше Келюс, от лявата — Шомберг. За миг го осени догадка, че фаворитите са получили тайна заповед да го арестуват и едва когато се оказа извън стените на Лувъра и чу как се затвориха вратите след него, се убеди в неоснователността на своите подозрения.
След десет минути Келюс и Шомберг се върнаха обратно.
— А сега — каза Анри, — нито звук и тръгвайте и четиримата с мен.
— Къде отиваме, господарю? — попита както винаги пръв предпазливият д’Епернон.
— Онзи, който дойде, ще види — отговори кралят.
— Да вървим — казаха в един глас и четиримата.
Фаворитите се въоръжиха с шпагите си, пристегнаха наметалата и последваха краля, който с фенер в ръцете ги поведе по познатия ни вече коридор, по който, както имахме възможност да видим с вас, бяха вървели и кралицата майка, и крал Шарл IX, отивайки при своите дъщеря и сестра, при милата Маргьорит, чиито покои, както вече също ни е известно, заемаше сега херцог д’Анжу.
В коридора дежуреше един от камериерите на херцога, но преди той да успее да отстъпи от вратата и да предупреди своя господар, Анри го хвана и му заповяда да мълчи, след което го предаде на своите спътници, които набутаха невнимателния слуга в една от стаите и го заключиха.