По този начин дръжката на вратата на спалнята на херцога натисна самият крал.
Херцогът току-що беше легнал в леглото, унесен в честолюбивите си мечти, предизвикани от събитията тази вечер. Той видя как всички превъзнасяха името му, забравили въобще името на краля. Той видя как почтително му правеха път — на него и на неговите придружвачи — и как оскърбително се отнасяха с хората на краля. Нито веднъж от началото на неговия дълъг жизнен път, изпъстрен с толкова тайни издирвания и страхливи заговори, не му се беше падала такава популярност и като следствие от нея такава надежда.
Той сложи на масата писмото на херцог дьо Гиз, което му предаде дьо Монсоро и в което го съветваха утре сутринта непременно да присъства на тоалета на краля.
Херцог д’Анжу не се нуждаеше от подобни съвети, тъй като съвсем нямаше намерение да пропуска часа на великото си тържество.
Но какво беше изумлението на Франсоа, когато видя как вратата на тайния коридор се отваря и ужасът, когато разбра, че е отворена от ръката на краля!
Анри направи знак на спътниците си да останат на прага, а сам сериозен и намръщен се приближи до леглото на брат си, без да каже нито една дума.
— Господарю — запелтечи херцогът, — честта, с която ме удостоявате, е толкова неочаквана за мен…
— Че дори ви плаши, не е ли истина? — каза кралят. — Аз ви разбирам. Не, не, брате, не ставайте, останете си в леглото
— Но, господарю, все пак, позволете ми… — каза херцогът, целият разтреперан и примъкна към себе си писмото на херцог дьо Гиз, което преди това беше прочел.
— Прочетохте ли го? — попита кралят.
— Да, ваше величество.
— Очевидно онова, което четете, трябва да е твърде увлекателно, за да не спите в толкова късен час.
— О, господарю — отговори херцогът с измъчена усмивка, — нищо, което да заслужава особено внимание: вечерна кореспонденция.
— Разбира се — каза Анри, — вечерната кореспонденция е кореспонденцията на Венера; впрочем, не, греша, подобни писма, които се изпращат по Ирис54 или Меркурий, не носят такъв голям печат.
Херцогът скри писмото.
— Колко е потаен нашият Франсоа — каза кралят със смях, който повече приличаше на скърцане със зъби, и брат му изстина от страх.
Херцогът направи усилие да добие по-уверен вид.
— Ваше величество иска да ми каже нещо насаме? — попита той. Беше забелязал как четиримата благородници до вратата се размърдаха и разбра, че те слушат и се наслаждават на започващата сцена.
— Всичко, което имам да ви кажа насаме — отвърна кралят, като натърти на последната дума, понеже право на такъв разговор бе предоставено като привилегия на братята на краля церемониално от френския двор, — всичко това, господине, ще благоволите да изслушате днес от мен пред свидетели. Слушайте добре, господа, кралят ви разрешава.
Херцогът повдигна глава.
— Господарю — каза той с пълен с отровна омраза поглед, като че ли взет назаем от змия, — преди да бъде оскърбен човек с моето положение, трябваше да ми бъде отказано гостоприемството на Лувъра; в своя дворец аз бих ви отговорил по подходящ за случая начин.
— Наистина — каза Анри с мрачна ирония — вие забравяте, че навсякъде, където и да се намирате, сте мой поданик и че моите поданици навсякъде, където и да са, си остават мои поданици, тъй като крал съм аз, слава богу!… Крал на тази страна!…
— Господарю — каза Франсоа, — в Лувъра аз съм при своята майка.
— А вашата майка е при мен — отговори Анри. — Но да преминем към същността на въпроса, господине, дайте това писмо.
— Кос писмо?
— Онова, което четяхте, което беше на масата до леглото ви, и което скрихте, щом влязох.
— Господарю, помислете! — каза херцогът.
— За какво? — попита кралят.
— За това, че поведението ви е недостойно за благородник. Така може да изисква само един полицай.
Кралят стана блед като мъртвец.
— Писмото, господине! — повтори той.
— Това е писмо от жена, господарю, помислете! — каза Франсоа.
— Има писма от жени, които на всяка цена трябва да бъдат прочетени, а някои от тях е особено опасно да остават непрочетени, например: писмата на нашата майка.
— Братко! — каза Франсоа.
— Писмото, господине — изкрещя кралят и тропна с крак, — или ще повикам четиримата при вратата да го вземат насила.
Херцогът скочи, стиснал смачканото писмо в юмрука си, явно с намерение да го хвърли в огъня на камината.
— И вие ще постъпите така с вашия брат?
Анри отгатна намерението му и прегради пътя към камината.
— Не с моя брат, а с моя смъртен враг! Не с моя брат, а с херцог д’Анжу, който цяла вечер се мотае из Париж след опашката на коня на господин дьо Гиз! С брат, който се опитва да скрие от мен писмото на един от своите съмишленици — господаря на лотарингските принцове.