— Прав си, Реми. Не е нито единият, нито другият. Пуснете го.
След известно време човекът, за когото съобщи пажът, се показа на прага.
— Ах, боже мой! — извика Бюси, като видя посетителя, и стана бързо, а Реми, както подобава на скромен приятел, излезе в съседната стая. — Господин Шико! — възкликна Бюси.
— Същият, господин графе — отговори гасконецът. Бюси се втренчи в него с учудване, което по-ясно от всякакви думи говореше: „Господине, какво търсите тук?“
Затова Шико, макар и да не му бе зададен този въпрос, отговори с много скромен тон:
— Господине, дойдох да ви предложа една малка сделка.
— Слушам ви, господине — каза Бюси с недоумение.
— Какво ще ми обещаете, ако ви окажа важна услуга?
— Това зависи от услугата, господине — малко високомерно отговори Бюси.
Гасконецът се престори, че не забелязва пренебрежителния тон.
— Господине — каза той, като седна и кръстоса дългите си крака, — виждам, че не ме удостоявате с поканата да седна.
Бюси почервеня.
— Това увеличава размерите на полагащото ми се възнаграждение за услугата, която ще ви окажа.
Бюси не отговори.
— Господине — без да се смущава, продължаваше Шико, — запознат ли сте с Лигата?
— Чувал съм много за нея — започна да проявява известен интерес към думите на гасконеца Бюси.
— Тогава, господине — каза Шико, — трябва да знаете, че това е обединение на честните християни, благоговейно събрали се да унищожат своите ближни — хугенотите. Член ли сте на Лигата, господине?… Аз — Да.
— Но, господине.
— Кажете само „да“ или „не“.
— Позволете ми да изразя учудването си — каза Бюси.
— Имах честта да ви попитам, член ли сте на Лигата? Разбрахте ли ме?
— Господин Шико — каза Бюси, — не обичам въпроси, смисъла на които не разбирам, затова бъдете така любезен да смените темата на разговора. От приличие ще почакам няколко минути, преди да ви кажа, че щом не обичам такива въпроси, естествено не обичам и хората, които ги задават.
— Великолепно. Приличието си е приличие, както казва нашият добър господин дьо Монсоро, когато е в добро настроение.
При името на Монсоро, което гасконецът изтърва сякаш случайно, Бюси отново стана внимателен.
— Хм — прошепна той, — дали Монсоро не подозира нещо и не е ли изпратил при мен този Шико на разузнаване?…
И каза високо:
— На въпроса, господин Шико, имаме на разположение само няколко минути.
— Optime56 — отговори Шико, — няколко минути, това не е малко. За няколко минути може да се наговори цял кош с приказки. Аз бих могъл и да не ви питам, та нали, ако не принадлежите към светата Лига, то, без съмнение, ще влезете в нея, и то много скоро, щом като херцог д’Анжу е неин член.
— Херцог д’Анжу! Кой ви каза това?
— Самият той в лична беседа с мен, както казват, или по-точно, както пишат познавачите на закона; както писа, например, милият и добър господин Никола Давид, светилото на парижкия форум. Това светило вече угасна и все още не е известно кой го загаси. Та ето, вие прекрасно разбирате, че ако херцог д’Анжу принадлежи към Лигата, и вие няма да можете да избегнете това, нали сте дясната му ръка, дявол да го вземе! Лигата си разбира от работата и няма да се съгласи да има за свой водач еднорък.
— После, господин Шико — каза Бюси с много по-вежлив тон.
— После? — отговори Шико. — После, ако принадлежите към Лигата или помислят, че принадлежите, а непременно ще помислят така, с вас ще се случи това, което се случи на негово кралско височество.
— А какво се е случило е негово кралско височество? — възкликна Бюси.
— Господине — каза Шико, като стана и зае същата поза, която досега заемаше Бюси, — аз не обичам въпросите и ако ми разрешите да продължа — не обичам хората, които задават въпроси, затова имам голямо желание да оставя и с вас да направят така, както направиха с вашия господар през нощта.
— Господин Шико — каза Бюси с усмивка, която съдържаше в себе си всички извинения, които може да поднесе един благородник, — моля ви, говорете, къде е херцогът?
— В затвора.
— В кой?
— В своите покои. И четирима мои добри приятели не го изпускат от очи: господин Шомберг, когото вчера боядисаха в син цвят, както ви е известно, защото сте били свидетел на тази операция; господин д’Епернон, жълт от страх, господин дьо Келюс, червен от гняв, и господин дьо Можирон, бял от скука. Прелестна гледка, особено ако отбележим, че херцогът започва да позеленява от страх. Скоро ще можем да се наслаждаваме на всички цветове от дъгата — ние, избраното общество на Лувъра.
— Значи, господине — каза Бюси, — вие мислите, че свободата ми е застрашена?