— Един е вече в капана — каза Келюс, — да почакаме останалите.
И с тези думи, които обясниха на Орили всичко случило се досега, Келюс се върна на своя пост в преддверието, като преди това помоли Шомберг да си разменят сарбакана и билбокето.
— Правилно — отбеляза Шико, — трябва да разнообразим удоволствията. Лично аз, за да внеса разнообразие в моите, отивам да учредявам Лигата.
И той затвори зад гърба си вратата, като остави негово височество в компанията на миньоните, която се беше увеличила за сметка на бедния лютнист.
Глава 8
За това, как кралят назначи глава на Лигата и как стана така, че това не бе нито негово височество херцог д’Анжу, нито монсеньор херцог дьо Гиз
Часът на големия прием настъпи, или по-точно, наближаваше, защото още от пладне в Лувъра започнаха да идват водачите на Лигата, нейни членове и даже просто любопитни.
Париж, все така развълнуван, както и предния ден, с тази разлика само, че швейцарците, които миналия път не взимаха участие в празника, сега бяха главни действащи лица. Повтаряме, все така развълнуван, както и преди, Париж изпрати в Лувъра депутации на лигисти, ешевени61, опълченци, на занаятчийските цехове и нестихващи потоци от зяпачи. В такива дни, когато народът е зает с нещо, тези зяпачи се събират около него, за да го наблюдават, и те са също толкова многобройни, възбудени и любопитни, колкото е и той, сякаш в Париж има два народа, сякаш в този огромен град — малко копие на света, всеки може при желание да се раздвои: едното му „аз“ действа, другото — наблюдава.
И така, около Лувъра се събра голяма тълпа народ. Но не се тревожете за Лувъра.
Още не е дошло времето, когато ропотът на народите ще се превърне в гръм, когато диханието на оръдията ще събори стените и ще срине замъците върху главите на техните собственици. В този ден швейцарците, прадеди на швейцарците от 10 август и 27 юли, се усмихваха на парижката тълпа, въпреки че в ръцете си имаха оръжие, а парижани се усмихваха на швейцарците. Още не бе настъпил за народа онзи час, когато той ще обагри с кръв вестибюла на кралския дворец.
Но не си мислете обаче, че разиграващият се спектакъл, макар и не толкова мрачен, бе по-малко интересен. Напротив, в този ден Лувъра представляваше най-любопитното от всички описани досега зрелища.
Кралят се намираше в голямата тронна зала, заобиколен от своите сановници, приятели и членове на семейството и чакаше всички цехове да продефилират пред него, оставяйки своите старейшини в двореца, и да се отправят на определените им места в двора на Лувъра, под неговите прозорци.
Така той можеше с един поглед да обхване и почти да преброи своите врагове, ръководейки се ту от забележките, които скрилият се зад кралското кресло Шико правеше от време на време, ту от знаците на кралицата майка, или досетил се по спазъма, изкривил лицето на някой от редовите лигисти, които не бяха запознати като своите главатари с тайната на предстоящото и затова бяха по-нетърпеливи.
Внезапно в залата влезе господин дьо Монсоро.
— Я виж — каза Шико, — погледни, мой малки Анри.
— Къде да погледна?
— Виж главния ловчия, дявол да го вземе! Наистина, струва си. Толкова е бледен и така изпръскан с кал, че заслужава твоя поглед.
— Това наистина е той — каза кралят.
Анри направи знак на господин дьо Монсоро и главният ловчия се приближи.
— Защо сте в Лувъра, господине? Предполагах, че сте във Венсан и подготвяте за нас лопатар.
— Той бе подгонен към седем часа сутринта, господарю. Но като видях, че наближава пладне, а от вас няма никакви известия, се уплаших да не се е случило с вас някакво нещастие и побързах да дойда.
— Така ли? — произнесе кралят.
— Господарю, ако съм нарушил своя дълг, то това е само поради моята беззаветна преданост към вас.
— Разбира се, господине — каза Анри. — И бъдете уверен, че аз високо я ценя.
— А сега, след като се успокоих — продължи графът с известно колебание в гласа, — ако ваше величество предпочита, ще се върна във Венсан…
— Не, не, останете, господине. Този лов беше само един каприз, който ни хрумна и изчезна така, както се и появи. Останете и не отивайте надалеч, нуждая се от такива верни хора около мен, а вие самият се причислихте към онези, на чиято преданост мога да разчитам.
Монсоро се поклони.
— Къде ще заповяда ваше величество да застана?
— Дай ми го за половин час — прошепна Шико в ухото на краля.
— Защо?
— Да го поизмъча. Какво ти струва? Ти си ми длъжник — застави ме да присъствам на такава скучна церемония, каквато, изглежда, че ще бъде днешната.