— Е, добре, вземи го.
— Имах честта да попитам негово величество, къде ще му бъде угодно да застана? — повтори въпроса си графът.
— Стори ми се, че съм ви отговорил: „Където пожелаете.“ Зад креслото ми, например. Там обикновено поставям своите приятели.
— Заповядайте насам, господин главен ловчия — каза Шико, освобождавайки за господин дьо Монсоро част от територията, която досега заемаше той сам, — и обърнете малко внимание на тези юнаци. Кълна се в бога, господин графе, какъв букет! Сега минават обущарите, по-точно, преминаха вече. Да пукна на място, минават кожарите! Ах, господин главен ловчия, ако загубите следите им, заявявам ви, ще ви отнема патента за тази длъжност.
Господин дьо Монсоро се правеше, че слуша, или по-точно, слушаше, без да чува.
Той бе погълнат от някаква мисъл и се оглеждаше наоколо с безпокойство, което не убегна на краля, още повече че Шико не пропусна да обърне вниманието на Анри върху това.
— Слушай — прошепна той, — знаеш ли кого издирва в тази минута твоят главен ловчия?
— Не. Кого?
— Брат ти — д’Анжу.
— Във всеки случай той не вижда своя дивеч — засмя се Анри.
— Не, търси напосоки. Държиш ли да не знае къде е дивечът?
— Откровено казано, не бих възразил, ако тръгне по лъжлива следа.
— Чакай, чакай. Сега ще му посоча следа. Казват, че вълкът мирише на лисица, с това ще го объркам. Само го попитай, къде е графинята.
— Защо?
— Попитай, попитай, ще видиш.
— Господин графе — каза Анри, — къде сте дянали госпожа дьо Монсоро? Не я виждам между дамите.
Графът подскочи като ухапан от змия.
Шико почеса върха на носа си и намигна на краля.
— Господарю — отговори главният ловчия, — графинята се почувства зле, въздухът на Париж й вреди. Тази нощ тя поиска и получи разрешението на кралицата и замина заедно с баща си, барон дьо Меридор.
— А накъде замина? — попита кралят, доволен, че може да се обърне, докато преминат кожарите.
— В Анжу, в родното си място, ваше величество.
— Работата е там — забеляза важно Шико, — че въздухът на Париж не е благоприятен за бременни жени. Gravidis uxoribus Lutetia inclemens.62 Съветвам те, Анри, да последваш примера на графа и също да изпратиш някъде кралицата, когато тя забременее.
Монсоро пребледня и яростно се втренчи в Шико, който облегна лакът на кралското кресло и подпрял с длан брадичката си, изглеждаше потънал напълно в разглеждане на майсторите на ширити, които вървяха след кожарите.
— Кой ви каза, господин безсрамник, че графинята е трудна? — изсъска Монсоро.
— Нима не е? — каза Шико. — Струва ми се, че обратното предположение би било още по-нахално от моя страна.
— Тя не е трудна, господине.
— Ето ти на — каза Шико, — чуваш ли, Анри? Твоят главен ловчия май е направил същата грешка като теб — забравил е да съедини ризите на Богородицата в Шартър.
Монсоро стисна юмруци и потисна яростта си, но преди това метна към Шико поглед, изпълнен с омраза и заплаха. В отговор Шико нахлупи шапката си над очите и започна да си играе с нейното дълго перо, превръщайки го в извиваща се змия.
Графът разбра, че моментът не е подходящ за разчистване на сметки и тръсна глава, сякаш се опитваше да отхвърли от челото си помрачилия го облак.
На свой ред Шико се развесели и смени страшния вид матамор63 с най-приятна усмивка.
— Бедната графиня — каза той, — тя ще загине от скука по пътя.
— Казах на краля, че тя пътешества с баща си — отвърна Монсоро.
— Нека е така, не възразявам. Бащата — това е твърде респектиращо, но не много весело, и ако само достойният барон е около нея да я развлича по време на пътешествието… но, за щастие…
— Какво? — живо попита графът.
— Какво „какво“? — отвърна Шико. — Какво „за щастие“?
— О, господин графе, получи се елипса! Графът сви рамене.
— Ах! Моля за извинение, господин главен ловчия. Въпросителната фраза, която вие току-що използвахте, се нарича елипса. Питайте Анри — той е филолог.
— Това е вярно, но какво означават твоите думи?
— Кои думи?
— „За щастие“.
— „За щастие“ означава „за щастие“. За щастие, казах аз, изразявайки по такъв начин възхищение от благостта на Всевишния. За щастие в този час са на път и някои от нашите приятели, при това от най-веселите. И ако се срещнат с графинята, те, без съмнение, ще я развлекат. А тъй като нашите приятели — небрежно добави Шико — пътуват по същия път, много вероятно е те да се срещнат. О! Аз ги виждам и оттук. А ти виждаш ли ги, Анри? Нали си човек с въображение. Виждаш ли ги как се кипрят на своите коне, по прекрасния горски път и разказват на графинята стотици пикантни истории, от които тази мила дама просто примира?