Втори кинжал, още по-остър от първия, се заби в гърдите на главния ловчия.
Но Монсоро нямаше никаква възможност да даде воля на чувствата си — кралят бе до него и, във всеки случай в този момент, бе съюзник на Шико. Затова с любезност, която не можеше да скрие следите на усилията, с които се опита да потисне гнева си, графът попита Шико, галейки го с глас и поглед:
— Така ли! Някой от вашите приятели е заминал за Анжу?
— Бихте могли да кажете, господин графе, „някой от нашите приятели“, защото това са повече ваши приятели, отколкото мои.
— Вие ме учудвате, господин Шико — нямам никакви приятели, които…
— Добре, не казвайте.
— Кълна ви се.
— Вие имате толкова много приятели, и освен това, те са ви толкова скъпи, че току-що вие, по навик, макар и да знаете прекрасно, че те са на път към Анжу — само по навик ги търсихте в тази тълпа, както забелязах, и то безрезултатно.
— Аз! — възкликна графът — Забелязали сте?…
— Да, вие сте най-бледният от всички главни ловчии — бивши, сегашни и бъдещи, като започнем от Нимрод64 и завършим с вашия предшественик господин д’Отфор.
— Господин Шико!
— Най-бледният, повтарям. Veritas veritatum65. Това е варваризъм, тъй като истината е винаги една, защото, ако те бяха две, най-малкото едната от тях щеше да бъде неистина, впрочем вие не сте филолог, драги господин Исав66.
— Да, господине, не съм филолог, ето защо бих ви помолил да се върнете без всякакви отклонения към онези приятели, за които споменахте, и да благоволите, ако излишъкът от въображение, което притежавате, ви позволи, да назовете тези приятели с истинските им имена.
— Но вие непрекъснато повтаряте едно и също. Търсете, господин главен ловчия, кълна се в Христа, търсете. Проследяването на дивеча е ваш занаят. Доказателство за това е нещастният лопатар, разтревожен тази сутрин от вас, той май не е очаквал такова нещо от вас. Та ако вас самия ви дигнат призори, това ще ви достави ли удоволствие?
Очите на Монсоро изплашено обиколиха хората около краля.
— Как! — извика той, забелязвайки празното кресло редом с краля.
— Е, е! — поощри го Шико.
— Господин херцог д’Анжу! — възкликна главният ловчия.
— Дръж! Дръж го! — каза гасконецът. — Звярът е открит.
— Заминал е днес? — извика графът.
— Заминал е днес, но много е възможно да е заминал и вчера. Питайте краля. Кога, по кое време изчезна брат ти, Анри?
— Тази нощ — отговори кралят.
— Заминал, херцогът заминал — прошепна бледен и треперещ Монсоро. — Ах, боже мой, боже мой! Какво казахте, господарю!
— Не съм твърдял, че брат ми е заминал, казвам само, че днес през нощта той изчезна и даже най-близките му приятели не знаят къде е той.
— О! — възкликна гневно графът. — Само ако подозирах…
— Така, така. Е, какво бихте направили? — позаинтересува се Шико. — Макар че голяма работа, ако каже няколко любезности на графиня дьо Монсоро. Нашият приятел Франсоа е главният женкар в рода. В онези времена, когато Шарл IX беше още жив, той ухажваше дамите вместо него и вършеше същото вместо Анри III, комуто не беше до ухажване — той си имаше други грижи. Дявол да го вземе, съвсем не е лошо да имаш при двора си принц, който въплътява в себе си френската галантност.
— Заминал, херцогът заминал — повтори Монсоро. — Сигурен ли сте в това, господине?
— А вие? — попита Шико.
Главният ловчия отново се обърна към онова кресло, където обикновено сядаше до брат си херцогът и което продължаваше да бъде празно.
— Свършено е с мен — прошепна той и направи рязко движение, готвейки се да побегне, но Шико го хвана за ръката.
— Успокойте се най-после, дявол да ви вземе. През цялото време се въртите. На краля свят му се зави от вас. Проклятие! Бих искал аз да съм на мястото на жена ви, пък макар и за това, да виждам през цялото време двуносия принц и да слушам господин Орили, който свири на лютня не по-лошо от покойния Орфей. Как й е провървяло на вашата съпруга, как й е провървяло.
Монсоро целият трепереше от ярост.
— По-спокойно, господин ловчия — каза Шико, — не изказвайте толкова бурно вашата радост — заседанието вече започва. Не е прилично да се дава воля на чувствата. Слушайте речта на краля.
По неволя главният ловчия трябваше да остане на мястото си, тъй като тронната зала на Лувъра наистина вече се беше понапълнила с хора. Монсоро застина в подобаваща според етикета поза.