— Кога трябва да замина? — попита херцогът.
— Веднага — каза кралят.
— Анри, Анри — възкликна Шико, комуто само етикетът попречи да се хвърли към краля и да го прекъсне, както му се искаше.
Но тъй като кралят не чу възклицанието на Шико, а и да го чу, не го разбра, гасконецът с почтителен вид, държейки огромно перо, започна да се промъква през тълпата, докато не се озова при краля.
— Ще млъкнеш ли най-после, глупако — прошепна той на Анри.
Но вече беше късно.
Кралят, както видяхме, вече беше обявил на херцог дьо Гиз назначението му и сега, без да обръща внимание на знаците и гримасите на Шико, връчваше на херцога предварително подписания патент.
Херцог дьо Гиз взе патента и излезе.
До вратата на залата го очакваше кардиналът, а Майен чакаше и двамата пред Лувъра.
Тутакси те се метнаха на конете и не бяха изминали и десет минути, когато тримата бяха вече вън от Париж.
Останалите участници в церемонията също постепенно се разотидоха. Едни викаха: „Да живее кралят!“, други: „Да живее Лигата!“
— Както и да е — засмя се Анри, — но аз реших една трудна задача.
— О, разбира се — промърмори Шико, — няма що, ти си отличен математик…
— Няма никакво съмнение — продължи кралят, — че като накарах тези мошеници да крещят противоположното, всъщност постигнах да крещят едно и също.
— Sta bene67 — стисна ръката на Анри кралицата майка.
— Вярвай, вярвай, но си имай и едно наум — каза гасконецът. — Тя е бясна — след този удар нейните благородници Гиз са размазани като мекица.
— О! Господарю, господарю — хвърлиха се към краля фаворитите, — как чудесно го измислихте!
— Те си въобразяват, че върху тях ще се изсипе злато като манна небесна — прошепна на ухото на краля Шико.
С триумф Анри бе съпроводен до покоите му. В придружаващия краля кортеж Шико играеше ролята на античен хулител, преследвайки своя господар с оплаквания и упреци.
Настойчивостта, с която Шико се стараеше да напомни на полубожеството този ден, че и той е човек, до такава степен учуди краля, че той освободи всички и остана насаме с шута.
— Знайте, метр Шико — обърна се Анри към гасконеца, — вие никога не сте доволен и това става просто непоносимо. Дявол да го вземе! Не искам от вас съчувствие, а здрав разум.
— Ти си прав, Анри — отговори Шико, — тъкмо здрав разум ти липсва.
— Съгласи се все пак, че ударът беше нанесен майсторски.
— Точно с това не мога да се съглася.
— А, ти завиждаш, господин френски крал!
— Аз! Пази боже! За завист бих могъл да избера нещо по-добро.
— Кълна се в тялото господне! Господин критикан!…
— О, що за необуздано самомнение!
— Слушай, не съм ли аз крал на Лигата?
— Разбира се, това е неоспоримо — ти си неин крал. Но…
— Но какво?
— Ти повече не си крал на Франция.
— А кой тогава е крал на Франция?
— Всички с изключение на тебе, Анри, и на първо място брат ти.
— Моят брат! За кого говориш?
— За херцог д’Анжу, дявол да го вземе.
— Когото съм арестувал?
— Да, защото, макар и под арест, на престола е миросан той, а не ти!
— От кого е миросан?
— От кардинал дьо Гиз. Слушай, Анри, съветвам те все пак да се заемеш с твоята полиция. Миропомазва се крал в Париж, в присъствието на тридесет и трима души, в самия параклис на абатството „Света Женевиев“, а ти не знаеш нищо за това.
— Боже господи! А ти знаеше ли за това?
— Разбира се, че знаех.
— Но как би могъл да знаеш нещо, което е неизвестно и на мен?
— Ба! Защото твоята полиция — това е господин дьо Морвилие, а моята — това съм аз.
Кралят смръщи вежди.
— Значи, един крал на Франция вече имаме, без да броим Анри Валоа, а освен него още… чакай, чакай… — каза Шико, сякаш си припомняше — още имаме херцог дьо Гиз.
— Херцог дьо Гиз?
— Херцог дьо Гиз, Анри дьо Гиз, Анри Белязания. Значи, повтарям, имаме още херцог дьо Гиз.
— Хубав крал, няма какво да се каже: крал, който съм изгонил, заточил в армията.
— Да, да! Та нима ти самият не беше заточен в Полша? Нима от Ла-Шарите до Лувъра не е по-близо, отколкото от Краков до Париж? Вярно, ти го изпрати в армията. Колко ловък удар, какво поразително майсторство! Изпрати го в армията, тоест, постави в негово подчинение тридесет хиляди души, кълна се в бога. В каква армия! Съвсем истинска, не като армията на твоята Лига. Не… не… армия от буржоа — това подхожда за Анри Валоа, краля на миньоните. На Анри дьо Гиз му трябва армия от войници, и то какви! Издръжливи, закалени в боевете, вмирисани на барут, способни да унищожат двадесет армии, като тази на Лигата. С една дума, ако Анри дьо Гиз — действителен крал, реши да стане крал и по звание, то той ще трябва само да обърне тръбачите си към Париж и да изкомандва: „Напред! Да глътнем на един залък Париж заедно с Анри Валоа и Лувъра!“ И ще го направят, мошениците, познавам ги.