— Във вашата реч забравихте да споменете само едно, мой велики политико — каза Анри.
— Проклятие! Напълно е възможно, особено ако това, което съм забравил, е четвъртият крал.
— Не — отвърна Анри със силно презрение, — вие забравихте, че преди да мечтае за френския трон, на който седи един Валоа, той би трябвало да се обърне назад и да преброи прадедите си. Мога да разбера подобна мисъл в главата на херцог д’Анжу — той принадлежи към род, който има право да претендира за това. Ние имаме общи прадеди, борбата между нас, сравненията са допустими, защото става дума само за първородство, това е всичко. Но господин дьо Гиз… знаете ли, метр Шико, заемете се с хералдиката, приятелю мой, и ни съобщете кой род е по-стар — на френската лилия или на лотарингския дрозд…
— Ее — проточи Шико — тука грешите, Анри.
— Греша ли? Че къде?
— Разбира се, че грешите — родът на господин дьо Гиз е далеч по-стар, отколкото предполагате.
— Може би е по-стар и от моя — усмихна се Анри.
— Без никакво „може би“, малки ми Анри.
— Но вие май сте глупак, господин Шико.
— Та това ми е длъжността, дявол да го вземе!
— Имам предвид, че сте луд за връзване. Научете се да четете, приятелю!
— Какво пък, Анри, ти можеш да четеш, няма нужда да тръгваш отново на училище като мен, тогава прочети това.
И Шико извади от пазвата си пергамента, на който Никола Давид бе записал известната ни генеалогия, онази, която бе утвърдена в Авиньон от папата и според която Анри дьо Гиз беше потомък на Карл Велики.
Анри хвърли поглед на пергамента и като видя под подписа на легата светия печат, пребледня.
— Какво ще кажеш, Анри? — попита Шико. — Дроздовете май са поизпреварили нашите лилии. Кълна се в светата утроба, струва ми се, че те искат да литнат толкова високо като орела на Цезар. Пази се от тях, сине мой!
— Но как си намерил тази генеалогия?
— Аз? Ами, ще си губя времето! Тя сама ме намери.
— Но къде е била, преди да те намери?
— Под възглавницата на един адвокат.
— Как се казва този адвокат?
— Метр Никола Давид.
— Къде се намираше той?
— В Лион.
— А кой я извади изпод възглавницата му в Лион.
— Един от моите добри приятели.
— С какво се занимава този твой приятел?
— Проповядва.
— Значи той е монах?
— Познахте.
— И как се казва?
— Горанфло.
— Какво?! — извика Анри. — Този мръсен литист, който вчера произнесе такава подстрекателска реч в „Света Женевиев“, този, който вчера ме ругаеше по улиците на Париж?!
— Спомни си Брут и той се е преструвал на безумен…
— Та значи този монах е велик политик?
— Нали сте слушали за господин Макиавели, секретаря на Флорентинската република? Баба ви е негова ученичка.
— Значи монахът измъкна от адвоката пергамента?
— Да, да, именно го измъкна, със сила го издърпа.
— От Никола Давид, този… от този бретьор?
— От този бретьор.
— Значи той е храбрец, твоят монах?
— Храбър е като Баярд68.
— И той не е дошъл при мен след този подвиг да поиска заслужено възнаграждение?
— Той смирено се върна в своя манастир и моли само за едно — да се забрави, че е излизал оттам.
— Излиза, че е и скромен.
— Скромен като свети Крепен.
— Шико, давам благородническа дума, че твоят приятел ще получи първото абатство, в което се освободи място за настоятел — каза кралят.
— Благодаря вместо него, Анри — отговори Шико.
А си каза: „Кълна се в честта си, сега той се озова между Майен и Валоа, между въжето и доходното място. Ще го обесят ли, или ще го направят абат? Трябва да имаш две глави, за да познаеш. Както и да е. Ако той още спи, сигурно сънува в този момент странни сънища.“
Глава 10
Етеокъл и Полиник
Денят на Лигата отиваше към своя край със същата суета и блясък, с които започна.
Приятелите на краля се радваха, проповедниците на Лигата се готвеха да канонизират брат Анри и беседваха за великите военни дела на Валоа, така забележителни в младостта му, както в минали времена беседваха за свети Маврикий.
Фаворитите казваха: „Най-после лъвът се събуди.“ Лигистите казваха: „Най-после лисицата усети капана.“
И тъй като основна черта на френския характер е самолюбието и французите не търпят предводители, които стоят по-долу от тях по ум, даже самите заговорници се възхищаваха от ловкостта на краля, успял да измами всички.