— Приемам и едното, и другото, монсеньор, и някога ще ви напомня вашите думи.
— Господин д’Обиньо!… Монсеньорът!… Не, не вярвам на очите си! — чудеше се Бюси.
— Нима ти нищо не знаеш? — попита принцът с неудоволствие и недоверие, които не убягнаха на Бюси. — Нима ти не си тук, за да ме посрещнеш?
„Дяволска работа! — каза си Бюси, като помисли каква храна на подозрителния ум на Франсоа можеше да даде неговото тайно пребиваване в Анжу. — Трябва да внимавам какво говоря.“
— Аз не само ви очаквах, монсеньор, аз направих повече — отговори той, — а сега, ако искате да попаднете в града, преди да заключат вратите, на коня, монсеньор.
Той докара коня си при принца, който изваждаше книжата, скрити между седлото и чула на падналия кон.
— И така, прощавайте, монсеньор — каза д’Обиньо, тръгвайки обратно. — Господин дьо Бюси, винаги на вашите услуги.
И препусна.
Бюси скочи леко на коня зад своя господар и подкара Роланд към града, питайки се, не е ли този облечен в черно принц злият дух, пратен му от ада от завист към неговото щастие.
Те влязоха в Анжер, когато тръбачите свиреха първия сигнал, съобщаващ за затварянето на вратите.
— Сега накъде, монсеньор?
— В замъка! Нека вдигнат моя флаг, нека дойдат да ми отдадат почести, нека съберат благородниците от моята провинция.
— Няма нищо по-лесно — каза Бюси, който реши да се престори на покорен, за да спечели време. При това той беше силно поразен от случилото се, за да може сам да взима решения.
— Ей, господа тръбачи! — подвикна той на херолдите, които се връщаха в кордегардията69.
Те се огледаха, но като видяха двама прашни и потни мъже само с един кон, не ми обърнаха особено внимание.
— Проклятие! — каза Бюси, подкарвайки коня право към тях. — От кога стопанина не го познават в собствения му дом?… Извикайте тук дежурния старшина!
Този надменен тон предизвика уважение у херолдите. Един от тях се приближи.
— Господи Исусе! — изплашено възкликна той, вглеждайки се в херцога. — Не е ли това нашият сеньор и господар?
Херцогът беше много признателен на своя уродлив нос, който, както се казваше в епиграмата на Шико, беше разделен на две.
— Така е — монсеньор херцогът! — Хералдът хвана за ръката своя другар, който беше подскочил от изненада.
— Сега знаете не по-зле от мен — каза Бюси, — поемете повече въздух и надуйте вашите тръби до пръсване. След четвърт час целият град да знае, че монсеньорът си е дошъл. Ние, монсеньор, бавно ще тръгнем към замъка. Докато стигнем дотам, всичко ще бъде вече готово за вашето посрещане.
И действително, при първия възглас на херолдите хората започнаха да се събират на групи, при втория — децата и сплетниците се затичаха из града с виковете:
— Монсеньорът е в града!… Слава на монсеньора!
Губернаторът, ешевените, знатните благородници забързаха към двореца, придружавани от тълпата, която ставаше все по-голяма.
Както беше предвидил Бюси, градските власти пристигнаха в двореца преди принца, за да му окажат достоен прием.
Когато херцог д’Анжу излезе на крайбрежната улица, вече беше почти невъзможно да премине през тълпите от хора, но Бюси намери един от херолдите и той, раздавайки наляво и надясно удари с тръбата си, проправи път на принца до стъпалата на кметството.
Бюси завършваше шествието.
— Господа и верни мои васали — произнесе принцът, — дойдох да търся закрила в моя добър град Анжер. В Париж животът ми беше силно застрашен. Дори бях лишен от свобода. Но благодарение на верни приятели аз успях да избягам.
Бюси хапеше устни, ироничният смисъл на погледа, който му отправи Франсоа, му беше ясен.
— От момента, в който вече съм във вашия град, аз не се страхувам за своя живот.
Смаяните градски първенци крещяха:
— Да живее нашият сеньор!
Народът, който се надяваше на свързаните с всяко пребиваване на принца непредвидени доходи, гръмко закрещя:
— Слава!
— Да вечеряме — каза принцът, — не съм ял от сутринта.
В миг херцогът бе наобиколен от своите слуги, които владетелят на провинция Анжу държеше в двореца си в Анжер. От всички тези слуги само най-главните познаваха принца по лице.
После дойде редът на градските господа и дами.
Приемът продължи до полунощ.
В града имаше илюминация, по улиците и площадите стреляха с мускети, биеше черковната камбана и поривите на вятъра донасяха до Меридор тези традиционни звуци на ликуването на добрите анжуйци.
Глава 16
Дипломацията на херцог д’Анжу
Когато мускетната стрелба по улиците на града поутихна, когато камбаната поразреди своя звън, когато предният край на замъка опустя, когато херцог д’Анжу и Бюси останаха най-после сами, херцогът каза: