— Сине мой — каза тя накрая, — вие сте абсолютно прав — дойдох при вас като пратеник на мира.
— Слушам ви, майко — каза Франсоа, — и вие знаете с какво унижение. Струва ми се, че започваме да се разбираме един друг.
Глава 28
Малките причини и големите следствия
В тази първа част на разговора съвсем очевидно предимството не беше на страната на Катерина.
За кралицата майка подобен неуспех беше не само непредвиден, но и толкова непривичен, че тя си зададе въпроса, наистина ли синът й е така решително настроен, както изглежда. Изведнъж едно малко събитие измени положението на нещата.
Историята познава сражения, които, бидейки почти загубени, изведнъж са били спечелвани поради промяната на вятъра и vice versa77. Пример за това са Маренго и Ватерлоо.
Една песъчинка може да наруши хода и на най-мощната машина.
Както вече знаем, Бюси се намираше в тайния коридор, който водеше до стаята на херцог д’Анжу, и се беше разположил така, че само принцът да го вижда. От своето скривалище Бюси подаваше глава през цепнатината на завесите в онези моменти, които смяташе най-опасни за делото.
А неговото дело, както разбирате, беше война на всяка цена — трябваше да се задържи в Анжу през цялото време, докато тук е граф дьо Монсоро, трябваше да наблюдава мъжа и да посещава жената.
При все това тази извънредно проста политика усложняваше политиката на Франсоа — големите следствия произтичат от малки причини.
Бюси с енергични намигвания, яростни гримаси, шутовски жестове, свирепо смръщване на веждите принуждаваше господаря си да бъде твърд.
Херцогът, който се боеше от Бюси, му се подчиняваше и, както видяхме, действително се държеше необичайно твърдо.
Катерина претърпя поражение по всички линии и мечтаеше вече за достойно отстъпление, когато едно дребно произшествие, почти толкова неочаквано, колкото и упоритостта на херцог д’Анжу, я избави от това.
В най-големия разгар на разговора между майката и сина, в момента на най-голяма съпротива от страна на херцога, Бюси усети, че някой го дърпа за края на плаща.
За да не изпусне нито дума от разговора, той не се обърна, а протегна ръка назад и напипа нечии пръсти. Пръст по пръст той напипа ръка, след ръката — рамо, след рамото — човек.
Тогава, съобразил, че работата си струва, той се обърна.
Човекът беше Реми.
Бюси искаше да заговори, но Реми сложи пръст на устните си и тихичко измъкна господаря си в съседната стая.
— Какво се е случило, Реми? — нетърпеливо попита графът. — Защо ме безпокоиш в такъв момент?
— Писмо — прошепна Реми.
— Дявол да те вземе! Заради някакво писмо ти ме откъсваш от най-важния разговор, който водех с херцог д’Анжу.
Това гневно избухване очевидно не обезкуражи Реми.
— Има писма и писма — каза той.
— Откъде е това писмо?
— От Меридор.
— О! — живо възкликна Бюси. — От Меридор! Благодаря, мили Реми, благодаря!
— Значи не смятате повече, че съм допуснал грешка?
— Нима ти можеш да сгрешиш? Къде е писмото?
— Пратеникът държи да ви го предаде лично, затова реших, че е много важно.
— Правилно. Той тук ли е?
— Да.
— Доведи го.
Реми отвори една от вратите и направи знак на човека, на вид коняр, да влезе.
— Ето господин дьо Бюси — каза той, посочвайки графа.
— Дай писмото. Аз съм този, когото търсиш. И даде на пратеника половин пистол.
— О, аз ви познавам — отговори конярят и му подаде писмото.
— Тя ли ти го даде?
— Не тя, а той.
— Кой той? — живо попита Бюси, докато разглеждаше почерка.
— Господин дьо Сен-Люк.
— А!
Бюси беше пребледнял, защото при думата „той“ беше решил, че става дума за мъжа, а не за жената, а господин дьо Монсоро имаше това качество — да кара бедния Бюси да бледнее всеки път, когато се сещаше за него.
Младият човек се обърна, за да прочете писмото и да скрие при четенето онова вълнение, което всеки, който получава важно послание, се бои да покаже, освен ако не е Цезар Борджия, не е Макиавели, не е Катерина Медичи или самият дявол.
И бедният Бюси постъпи правилно, защото, щом хвърли поглед на известното ни писмо, кръвта му нахлу в мозъка и заля лицето му като разбушувало се море. От бледен той стана пурпурночервен, секунда беше като зашеметен и усещайки, че всеки момент ще падне, се отпусна в креслото край огъня.
— Върви — каза Реми на учудения от въздействието на писмото коняр. И го подбутна по гърба. Конярят побърза да си тръгне. Той реши, че е донесъл лоша вест, и се уплаши да не си вземат обратно парите.